Мая се спря в средата на кухнята и се взря в покривите на къщите през прозореца. Беше загубила влиянието си върху съпротивата. Положението ставаше неконтролируемо и вероятно щеше да избухне преди Сакс или някой от останалите, които отброяваха секундите до началото на акциите, да успее да довърши приготовленията. В дневната Джаки говореше с надути и бомбастични фрази и организираше една демонстрация, на която щяха да дойдат около десетина хиляди души, а може би и петдесет — кой би могъл да каже със сигурност? А ако полицията отвърнеше със сълзотворен газ, стоп-патрони и палки, някои от хората щяха да бъдат ранени, а други — убити. Убити без каквато и да било стратегическа цел. Хора, които иначе биха могли да доживеят и до хиляда години. А Джаки продължаваше да говори, грейнала от радост, ентусиазирана, горейки като пламък. Над главите им слънцето блестеше през една пролука в облаците, яркосребристо и невъобразимо голямо. Арт дойде от кухнята, седна до нея, включи компютъра на китката си и заби нос в екрана.
— Имам съобщение от „Праксис“ от Земята. — Той прочете написаното. Носът му буквално опираше в екрана.
— Да не си късоглед? — попита раздразнено Мая.
— Май не… о, Боже. Бум. Спенсър там ли е? Я ми го доведи.
Мая отиде до вратата и махна на Спенсър. Той стана и отиде при тях. Джаки не им обърна никакво внимание и продължи да говори. Спенсър седна до Арт, който се бе облегнал назад с широко отворени очи и уста. Спенсър прочете съобщението за пет-шест секунди и се отдръпна, като погледна Мая с много странен израз.
— Ето това е!
— Какво имаш предвид?
— Спусъкът. Катализаторът.
Мая се приближи до тях и зачете през рамото на Спенсър.
След това се облегна на него, почувствала се като в безтегловност. Край на опитите да задържи лавината. Беше си свършила работата. Едва бе успяла да се справи с нея и точно в момента на провала съдбата се бе обърнала на 360 градуса.
Ниргал дойде от кухнята, за да ги попита какво става, привлечен от тихите гласове, с които разговаряха помежду си. Арт му каза. Очите на младежа светнаха, неспособни да прикрият възбудата му. Той се обърна към Мая и попита:
— Вярно ли е?
За малко да го разцелува. Вместо това тя кимна. Не се доверяваше на способността си да говори. После тръгна към дневната, където Джаки вече беше в стихията си. За Мая бе огромно удоволствие да я прекъсне:
— Демонстрацията се отменя.
— Това пък защо? — попита изненадано и раздразнено Джаки.
— Защото вместо нея ще си имаме революция.
Част десета
Промяна на фазата
Караха сърфове, когато новаците, подскачащи нагоре-надолу по плажа, им сигнализираха, че е станало нещо. Те прелетяха до брега, забиха дъските си в мокрия пясък и изслушаха новините. Час по-късно вече бяха на летището, а малко след това — на борда на излитащата совалка „Голъм“. Насочиха се на юг. Когато достигнаха височина 20 000 метра, бяха някъде над Панама. Пилотът килна совалката нагоре и стартира ракетите. За две-три минути те бяха натиснати назад в просторните си антиускорителни кресла. Тримата пътници бяха в кокпита зад двамата пилоти. През илюминаторите се виждаше външното покритие на совалката, подобно на калай, което вече започваше да се нажежава, а после изведнъж стана блестящо яркожълто с лек примес на бронзово. Блясъкът му се усилваше все повече, докато най-накрая те не заприличаха на Шадрах, Мешах и Абеднего, седнали във вътрешността на огромна пещ, в която бушуват свирепи пламъци, без да им причинят ни най-малка вреда.
Когато блясъкът на външното покритие малко помръкна и пилотът насочи совалката надолу, вече бяха на около 120 километра над Земята, някъде над Амазонка. Под тях се виждаше прелестната извивка на Андите. Докато летяха на юг, един от пътниците, геолог по професия, обрисува с една-две думи ситуацията на спътниците си.
— Леденият слой, покриващ западна Антарктика, лежи върху масивна скала, която се намира под морското равнище. Но въпреки всичко това е континентална земя, а не океанско дъно. Под западна Антарктика се намира нещо като басейн или планинска верига, които са силно геотермално активни.
— Западна Антарктика ли? — попита Форт, трепвайки.