— По-малката й половина, заедно с онзи полуостров, който се допира до Южна Америка, както и шелфът Рос. Западният леден пласт се простира върху планините на полуострова и Трансантарктическите планини, точно в средата на континента. Ето, вижте, донесъл съм и глобус. — Той извади от джоба си един надуваем глобус — детска играчка, наду го и го предаде на останалите в кокпита.
— С други думи, западният пласт лед — ето тук — лежи върху скала под морското равнище. Но земята там долу е гореща, а под леда има няколко вулкана, затова ледът на дъното малко по малко се топи. Водата, получена при това, се смесва със седиментите от вулканите и образува една субстанция, наречена „тил“, движенията му стават малко по-бързи. С други думи, сред западния леден пласт има ледени течения — нещо като бързи глетчери с брегове от по-бавен лед. Например Ледено течение Б се движи със скорост 2 метра на ден, докато околният лед се движи със скорост 2 метра в година. А „Б“ е дълбоко около километър и широко 50 километра. Така че това е една дяволска ледена река, която, заедно с още половин дузина подобни, се влива в шелфа Рос. — Той показа тези невидими течения с пръст. — Сега там, където скалата се е оголила, ето там — това се нарича „линия на плитчината“.
— А — каза един от приятелите на Форт. — Глобалното затопляне?
Геологът поклати глава.
— Ефектът от нашето глобално затопляне е твърде малък. Вярно, че повишава температурите и морското равнище едва-едва, но ако то бе единственото нещо, което се случваше тук, различията нямаше да са чак толкова очевидни. Проблемът е, че все още се намираме в една междуледникова епоха на затопляне, започнала с края на последния ледников период. Това затопляне изпраща надолу през ледените пластове „термален пулс“. Този пулс се движи надолу от осем хиляди години. „Линията на плитчината“ също се движи напред от осем хиляди години. Сега един от вулканите под леда изригва. Доста голямо изригване. Отпреди около три месеца. „Линията на плитчината“ от няколко години започна с доста бързи темпове да се измества назад и бе съвсем близо до вулкана, когато той изригна. Изглежда изригването е накарало „линията“ да се приближи точно до него и сега водата на океана преминава между скалата и ледените пластове. Насочва се точно към активното изригване. Леденият пласт се разпада. Повдига се нагоре, плъзва се, изсипва се в морето Рос и теченията го отнасят.
Слушателите му се взряха в малкия надуваем глобус. През това време вече бяха над Патагония. Геологът отговори на многобройните им въпроси, като едновременно с това посочваше и местата върху глобуса. Той им каза, че подобни неща са се случвали и преди и то повече от един път. От времето, когато Антарктика е била създадена от тектоничните движения, този континент много пъти е бил океан, суша или леден блок. А в дългогодишните температурни амплитуди се бяха появили някои нестабилни точки — „катализатори на нестабилността“, както ги нарече геологът, — които причиняваха значителни промени с години.
— Тези климатологични неща са практически мигновени, по отношение на геологията. Например в ледения пласт над Гренландия има доста убедителни доказателства, че някога ситуацията от ледникова се е превърнала в междуледникова в разстояние на 3 години. — Геологът поклати глава.
— А тези пропуквания в ледения пласт? — попита Форт.
— Ами според нас те могат да станат типични за 200–300 години, което е доста бързо, не забравяйте. Събитие — катализатор. Само че сега изригването на вулкана малко влошава нещата. Ей, вижте, ето го и Банановия пояс.
Той посочи надолу. Там, срещу пролива Дрейк, видяха тесен, покрит с лед планински полуостров, който сочеше в същата посока като Тиера дел Фуего.
Пилотът сви надясно, след това плавно наляво и започна широк бавен завой. Под тях се откри познатият от сателитните снимки силует на Антарктика, който обаче сега бе напълно отчетлив и обагрен в брилянтно искрящи цветове — кобалтовото синьо на океана, циклоничната облачна система, която с въртене се насочваше на север, подобна на леха маргаритки, огромната блестяща ледена маса и снежнобялата флотилия айсберги на фона на синьото на океана.
Само че познатата Q-образна форма на континента сега бе странно изпъстрена със синьо-черни пукнатини в района зад запетайката на Антарктическия полуостров, а морето Рос бе повече прорязано от всякога от огромни океанско-сини фиорди и радиални тюркоазени пукнатини. В самото море плуваха стотици айсберги, понесли се към Южния Пасифик, сякаш парченца от самия континент отплуваха нанякъде. Най-големият от тях бе с размерите на южния остров на Нова Зеландия. Или даже още по-голям.