— Сакс — каза тя. — Трябва да им помогнем. Не само…
— Не можем да направим кой знае какво. А пък и ще можем да им помогнем най-добре, ако сме свободни. Първо едните, после другите.
— Обещаваш ли?
— Да — кимна той, видимо изненадан. — Искам да кажа… ще направя всичко, което зависи от мен.
— Ето за това исках да те помоля. — Надя се замисли. — Готов ли си за действия, когато свършиш?
— Да. Искаме да започнем с няколко ракетни удара срещу всички шпионски сателити и орбитални военни бази.
— Какво става с Касей Валис?
— Мъча се.
— Кога мислиш да започнеш?
— Какво ще кажеш за утре?
— Утре?!
— Трябва да се справя с Касей, и то много скоро. Сега условията са доста подходящи.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще се опитам да изстрелям ракетите утре. Няма смисъл от губене на време.
— О, Господи! — възкликна Надя. Мислеше отчаяно. — Зад слънцето ли?
— Да.
Положението „лице в лице“ със Земята бе малко символично, комуникациите се подсигуряваха от огромно количество ретранслатори из астероидите. Но това означаваше, че и на най-бързите совалки щяха да са им необходими месеци, преди да стигнат от Земята до Марс.
Надя си пое дълбоко въздух, изпусна го бавно и заяви:
— Ами да започваме тогава.
— Надявах се, да го кажеш. Ще се обадя в Бъроуз и ще им предам съобщението.
— Ще се срещнем ли в Андърхил?
Там бе мястото им за среща в случай на опасност. Сакс се намираше в едно убежище в кратера Да Винчи, където бяха силозите на по-голямата част от неговите ракети, така че и двамата можеха да стигнат за един ден в Андърхил.
— Да — каза той. — Утре. — И прекъсна връзката.
С две думи, тя току-що бе сложила началото на революцията.
Надя накара екипа си да се качи по ровърите и потеглиха към една малка жп гаричка на няколко километра на север от тях. Там се качиха на товарен влак и се включиха към главната линия Шефилд-Бъроуз. И двата града се славеха като бастиони на метанационалните компании и Надя се притесняваше, че вероятно свързващата ги жп линия ще бъде много ревностно охранявана. В този смисъл Андърхил бе важен в стратегическо отношение, понеже превземането му би прекъснало връзката между градовете. Но поради същата причина Надя искаше да се махне от Андърхил и от цялата жп система. Искаше да пътува по въздуха, както бе правила през 2061 — всички инстинкти, придобити през онези няколко месеца, се опитваха да вземат връх в нея и бяха толкова силни, сякаш 66-те години, изминали оттогава, бяха прелетели като една секунда. Именно тези инстинкти я накараха да се скрие.
Докато се плъзгаха на север над пустинята, тя постоянно поддържаше връзка чрез компютъра на китката си с главната квартира на Сакс в кратера Да Винчи. Техническият екип на Сакс се опитваше да копира сухия му стил, но беше очевидно, че са точно толкова развълнувани, колкото и нейният екип от строители. Около петима от тях се обадиха едновременно, за да й кажат, че са изстреляли ракетите „земя-въздух“, разположени от Сакс в тайни екваториални силози по време на изминалото десетилетие. Този кръстосан огън като букет от бенгалски огньове и магнезиеви ракети бе литнал в небето и бе унищожил всички орбитални военни платформи, които бяха известни на съпротивата, както и множество комуникационни сателити.
— Гръмнахме 80 процента от тях още с първата вълна!
— Изстрелваме наши комуникационни сателити!
— Сега ще се разправяме с тях като равни…
Надя прекъсна последния:
— Работят ли нашите сателити?
— Според нас са супер! Ще можем да ви кажем със сигурност след пълен тест. Повечето от нас работят с пълна пара върху това!
— Хайде да пробваме сега един от тях. И се постарайте това да стане главна задача за поне няколко души! Разбирате ли? Нуждаем се от резервна система!
Тя изключи връзката и набра една от честотите и един от шифрите, които Сакс й бе дал. Няколко секунди по-късно вече говореше със Зейк, който в момента беше в Одеса и се опитваше да координира действията в басейна Хелас. Дотук всичко вървеше по плана, според неговите думи, въпреки че те естествено действаха едва от няколко часа. Но изглежда организацията на Мишел и Мая бе перфектна, понеже членовете на всички „клетки“ в Одеса се бяха изсипали на улиците, обясняваха на хората какво става и ги подтикваха към прекратяване на работата и към демонстрации. В ход беше и затварянето на жп станцията и запълването на крайбрежната алея и останалите обществени места с хора — стачка, която скоро можеше да прерасне в преврат. Хората на „Транзишънъл Оторити“ се бяха оттеглили в жп станцията или във фабриката, поне така се надяваше Зейк: