Те се изкачиха с асансьор почти петдесет етажа и се озоваха във фоайето на нова блестяща сграда. Излязоха на широк затревен булевард и тръгнаха надолу по него покрай ниски тумбести сгради от полиран камък с големи прозорци, разделени от тесни тревисти алеи и огромно количество строителни площадки. Много от сградите все още бяха в различни стадии на строителство. Щеше да стане приятен град. Повечето къщи бяха три-четириетажни и ставаха все по-ниски на юг, в посока, противоположна на ръба на калдера. Зелените улици бяха препълнени с хора. По релсите в тревата от време на време преминаваше малко трамвайче. Във въздуха се долавяше общото настроение — оживено и възбудено, причинено без съмнение от пристигането на новата партида с елеватора.
След като разгледаха града, Адриен ги заведе в едно кафене в търговския център, където обядваха. Намираха се в невероятно блестящ модерен квартал, който би могъл да бъде в който и да е град — Хюстън, Тбилиси или Отава — където шумното производство бе белег за просперитет. Всичко бе напълно познато — до такава степен, че за Арт отново бе шок да влезе в стаята си, да погледне през прозореца и да види потискащата гледка на калдера — голата същност, на Марс, невъобразимо огромен, каменен, — който сякаш щеше да го издърпа през прозореца като някаква гигантска вакуумпомпа. И в действителност, ако стъклото се счупеше, разликата в наляганията щеше незабавно да го изтегли навън. Незначителна вероятност, наистина, но гледката все още го караше да настръхва неприятно. Той дръпна завесите.
След това продължи да държи завесите дръпнати и да стои настрана от прозореца. Сутрин се обличаше, бързо излизаше от стаята и посещаваше уроците по ориентиране на Адриен, които скоро станаха обект на интерес от страна на повечето новопристигнали. След като обядваше с някои от тях, Арт прекарваше следобедите си в разходки из града, като усърдно тренираше пешеходните си умения. Една нощ той изпрати кодиран доклад до Форт: „На Марс съм, адаптирам се, Шефилд е хубав град, стаята ми има добър изглед“. Отговор нямаше.
Предмет на субсидираната от „Праксис“ програма „Енергия отгоре“ бяха локалните енергийни ресурси и именно върху това се работеше усилено на заден план. Местният филиал на тази програма се наричаше „Ауроборъс“ и бе марсианският вариант на „Дъмпмайнс“. В действителност, както хората от „Ауроборъс“ казаха на Арт, когато се срещнаха една сутрин, от Марс не се изхвърляше почти никакъв боклук — почти всичко се рециклираше или се използваше при създаването на обработваема почва. Затова „Ауроборъс“ бе основала бизнеса си върху откриването и събирането на боклук или отпадъци, които по някакъв начин бяха негодни за рециклиране — токсични, непотърсени или просто неудобни — и след това намираше начини да ги превърне в използваеми.
Екипът на „Ауроборъс“ бе заел един етаж от небостъргача на „Праксис“ в долната част на града. Мъж на име Зафир оглавяваше проекта за оползотворяване на останките от стария кабел. Той и Адриен придружиха Арт до жп станцията, където се качиха на един малък влак и направиха кратко пътуване из града до източния му край, където се намираше редицата куполи на предградията. Единият от куполите служеше за склад на „Ауроборъс“ и вътре в него, освен многобройните апарати, се намираше и истинска подвижна фабрика, наречена „Звярът“. Това по-скоро беше постройка, а не превозно средство, и то изцяло роботизирана. Друг „Звяр“ почти приключваше преработването на кабела в Западен Тарсис. Арт реши да отиде дотам и да направи една проверка на място.
След последната им лекция по ориентиране, на приема в сградата на „Праксис“ той пи повече, отколкото имаше навик, и вдъхна няколко пъти от високия контейнер азотен оксид. Вдишването на ободряващи наркотици бе местен обичай, доста разпространен сред марсианските строители, както му бяха казали. Дори в някои обществени мъжки тоалетни се продаваха подобни контейнери. Азотът придаваше пикантен вкус на шампанското и го правеше още по-газирано. Приятна комбинация — също като фъстъци и бира или сладолед и ябълков пай.
След това Арт тръгна, олюлявайки се, по улиците на Шефилд, като усещаше как азотното шампанско оказва нещо като антигравитационен ефект върху него. Чувстваше се невероятно лек. Технически тежеше около 40 килограма, но докато вървеше, бе убеден, че не тежи повече от пет. Доста странно. Дори неприятно. Като разходка по хлъзгаво стъкло.
Той почти се сблъска с един младеж, доста по-висок от него, с черна коса, строен като птица и почти толкова грациозен. Момчето бързо се отдръпна и след това го задържа за рамото, за да не загуби равновесие — и всичко това само с едно леко и плавно движение.