— Вие ли сте Артър Рандълф? — погледна го младежът в очите.
— Да — изненадано отвърна Арт. — Аз съм. А вие сте…
— Аз съм човекът, свързал се с Уилям Форт отвърна младежът.
Арт се спря рязко, като се бореше да остане изправен. Младежът му помогна с лек натиск. Горещата му ръка леко придържаше Арт под лакътя. Младият човек наблюдаваше земянина с прям поглед и се усмихваше дружелюбно. На около двадесет и пет е, прецени Арт, може би дори още по-млад — приятен младеж с мургава кожа, гъсти черни вежди и леко раздалечени азиатски очи над изразителни скули. Интелигентен поглед, пълен с любопитство и такъв тип магнетично излъчване, което не може да бъде подминато.
Арт се почувства привлечен от него, без да може да обясни защо. Бе просто чувство.
— Наричай ме Арт — каза той.
— А аз съм Ниргал — отговори младежът. — Хайде да слезем до парк „Панорама“.
Тръгнаха надолу по тревния булевард към парка, разположен на ръба, и поеха по пътечката покрай стената. Ниргал помагаше на Арт при неговите пиянски залитания, придържаше го внимателно и го направляваше. Хватката му проникваше в Арт като електричество и наистина беше гореща, сякаш младежът имаше треска, въпреки че в тъмните му очи нямаше и сянка от болест.
— Защо си тук? — попита Ниргал. Интонацията му и изразът на лицето му накараха въпроса да прозвучи различно от обичайния официален интерес.
Арт внимателно обмисли отговора си.
— За да ви помогна — каза най-накрая той.
— Значи ще се присъединиш към нас?
И отново въпросът му прозвуча особено, и отново стана ясно, че младежът има нещо различно предвид. Нещо фундаментално.
— Да — отговори Арт. — Както кажете.
Ниргал се засмя — бърза удовлетворена усмивка, която той почти успя да овладее, преди да продължи:
— Добре. Много добре. Но виж, правя всичко това сам. Разбра ли? Има хора, които не биха одобрили действията ми. Затова искам да те вкарам сред нас уж случайно. Имаш ли нещо против?
— Не, разбира се — смутено отвърна Арт. — И аз мислех да постъпя така.
Ниргал спря до площадката за наблюдения, хвана ръката на Арт и я стисна. Погледът му бе открит и нетрепващ — контакт от друг, особен вид.
— Добре. Благодаря ти. Следователно просто действай така, както си действал досега. Продължавай с работата си върху проекта. Ще се срещнем, след като бъдеш доведен при нас.
Той тръгна през парка към спирката на влака с дълги грациозни подскоци, присъщи, както изглеждаше, на всички млади туземци. Арт гледаше след него втренчено, опитваше се да си припомни всичко от тази неочаквана среща и се мъчеше да проумее защо тя бе толкова напрегната. Просто видът на младежа, реши той — не само несъзнателното напрежение, което човек понякога забелязва по лицата на младежите, а нещо повече — някаква шеговита мощ. Арт си спомни внезапната усмивка на Ниргал, когато му каза, че ще се присъедини към тях, и се усмихна вътрешно на свой ред.
Когато се върна в стаята си, отиде право до прозореца и разтвори пердетата. След това седна зад масата до леглото си, включи лектерна си и потърси „Ниргал“. Нямаше човек с такова име. Имаше долина Ниргал — един от най-добрите примери за издълбан от водата канал, се казваше в статията, дълъг и синусоидален. „Ниргал“ било вавилонското име на Марс.
Арт отиде до прозореца, опря нос в стъклото и погледна надолу — право в гърлото на нещото. Точно в скалистото сърце на самото чудовище. Хоризонтално обединение на извити стени, широко равно място далеч-далеч отдолу, с остър ръб там, където се срещаше с кръгообразната стена — безкрайни нюанси кестеняво, ръждивокафяво, черно, бронзовокафяво, оранжево, жълто, червено — навсякъде само червено и червено, всички възможни оттенъци на червеното… Той попи с поглед всичко това, като за пръв път не изпитваше страх. И щом погледна надолу в тази ненормално голяма пробойна в планетата, в него се зароди ново чувство, което замени страха. Арт потрепера и заподскача на място, сякаш танцуваше. Можеше да се справи с вида на това. Можеше да се справи с гравитацията. Бе видял марсианец, жител на подземния свят, младеж със странно и неустоимо обаяние, и щеше да го види отново, както и други от неговия свят… Той беше на Марс.
Няколко дена по-късно караше малък ровър по западния склон на Павонис Монс по тесния път, успореден на група разбъркани вулканични скали с нещо, което приличаше на жп линия под него. Бе изпратил последното кодирано съобщение до Форт, в което го информираше, че потегля, и бе получил единствения отговор за цялото си пътешествие: „На добър път“.