На втория ден от пътешествието си Арт слезе от необятния конус на Павонис и тръгна по издутите възвишения на Тарсис. Тук долу всичко бе покрито с килим от сняг и пясък, смесени в еднакви количества. Това бе фирновият склон на Тарсис — област, в която бурите, идващи от запад, често довяваха цели тонове сняг, който, вместо да се топи, се натрупваше година след година. Така че този пласт се състоеше единствено от слой натрошен и пресован сняг, наречен фирн. Ако с годините този процес продължеше, след известно време най-долните пластове щяха да се превърнат в лед, а склоновете — в глетчери.
Арт все още беше доста далеч, когато забеляза „Звяра“, който извличаше полезните материали от кабела. Върхът му се появи на западния хоризонт и през следващия час постоянно се увеличаваше. Върху огромния пуст склон той изглеждаше така, сякаш бе доста по-малък от своя брат-близнак в Източен Шефилд, поне докато Арт не се приближи до него. Тогава още веднъж стана ясно, че е голям колкото малък жилищен блок. Дори в долната част на едната му страна имаше квадратна дупка, която всеки нормален човек би оприличил на гараж. Арт приближи ровъра към дупката („Звярът“ се движеше с три километра на ден, така че нямаше опасност да го удари), вкара колата вътре и потегли нагоре по една извита рампа из някакъв къс тунел, който водеше към шлюза. Там се свърза с изкуствения интелект на „Звяра“. Вратите зад него се плъзнаха и се затвориха. След около минута Арт можеше да излезе от ровъра, да отиде до вратата на асансьора и да се изкачи до пулта за управление.
Не му трябваше много време да разбере, че да живееш във вътрешността на „Звяра“ далеч не е повод за изпадане във възторг. След като се свърза с офиса в Шефилд и хвърли един поглед към йонния хроматограф долу в лабораторията, Арт се върна в ровъра, за да поразгледа наоколо. Когато работиш със „Звяра“, това е положението, убеждаваше го Зафир. Ровърите били като рибки-пилоти, плуващи пред огромния кит. Въпреки че гледката, откриваща се от пулта, била много добра, повечето хора прекарвали голяма част от времето си в шофиране насам-натам.
Арт започна да прави точно това. След като огледаше терена за деня, тръгваше да изследва кратерите и големите изолирани скали със своята „рибка-пилот“ — ровъра. А ако трябва да бъдем честни, всъщност търсеше Ниргал, по-точно го чакаше да се появи. След няколко дена прибави и един нов навик към всичко това. Всеки следобед обличаше скафандъра си и излизаше на разходка покрай кабела или се скиташе из околните пространства.
Ден след ден вършеше едно и също. Един следобед, докато караше „рибката-пилот“ далеч на север от „Звяра“, Арт спря и слезе, за да потърси и събере образци. Когато се върна, откри, че вратата на шлюза не може да се отвори.
— Какво, по дяволите… — каза той на глас.
Бе изминало толкова много време, че съвсем бе забравил, че нещо може и да се случи. Сега очевидно „случката“ бе някаква електронна повреда. Предполагаше се, че е станало именно това, а не… нещо друго. Арт се опита да се обади по интеркома, после пробва всички кодове, които знаеше, като ги набра на клавиатурата до вратата. Нищо. А докато не влезеше обратно вътре, не можеше да включи аварийните системи. Интеркомът на шлема му имаше доста ограничен обхват, а „Звярът“ бе порядъчно далеч. Въпреки че беше вероятно да успее да стигне пеша до него, щеше да има един етап от пътуването, когато и „Звярът“, и „рибката-пилот“ щяха да се озоват едновременно зад хоризонта. Сам човек в скафандър, с ограничен запас от въздух…
Внезапно целият пейзаж придоби чужд, зловещ, заплашителен вид, независимо от ярката слънчева светлина.
— Добре де, дявол да го вземе — промърмори Арт, мислейки усилено. В края на краищата той бе тук, за да бъде отведен в подземния свят. Ниргал бе казал, че ще изглежда като случайност. Естествено, не бе задължително да е точно тази случайност, но дори и да не беше, паниката нямаше да му помогне с нищо. Най-добре бе да направи работно предположение, че проблемът е естествено възникнал, и да тръгне от тази точка. Можеше да се опита да стигне пеша до „Звяра“ или да се помъчи да влезе в ровъра.
Все още обмисляше нещата и продължаваше да набира код след код на ключалката като някакъв шампион по машинопис, когато някой го потупа доста яко по рамото.
— А-а-а-а! — изкрещя Арт, докато се обръщаше рязко.
Бяха двама, със скафандри и изподраскани стари шлемове. През визьорите можеше да види лицата им: жена с черти на сокол, която изглеждаше така, сякаш всеки миг ще го ухапе, и нисък мургав мъж със слабо лице.