Явно мъжът бе този, който го бе потупал по рамото. Сега той вдигна три пръста и посочи модула на китката си. Арт реши, че това без съмнение е каналът на интеркома, който използват, и превключи на него.
— Хей! — извика той, като се чувстваше малко по-обнадежден, отколкото трябваше да бъде. Реши, че всичко вероятно е било нагласено от Ниргал и следователно е бил в безопасност през цялото време. — Хей, май че колата ми се е заключила! Ще ме закарате ли донякъде?
Те се взряха в него.
Усмивката на мъжа бе плашеща.
— Добре дошъл на Марс — каза той.
Част трета
Дългото свличане
Ан Клейборн се спускаше с ровъра си по хребета Женева, като спираше от време на време, за да събере образци от пукнатините по шосето. Когато южната стена на Мелас Касма се бе отдръпнала назад вследствие на едно срутване и ерозията на вятъра, отдолу се показа твърдата скала на хребета. Женева, който даде на швейцарците съвършена рампа към стената на каньона, а сега помагаше и на Ан. Възможно беше хребетът и подобните му да са се образували при концентричното пропукване — резултат от издигането на Тарсис. Но може да бяха и по-стари, остатъци от периода, когато планетата все още се е разширявала под влиянието на собствената си топлина. Определянето на възрастта на базалта от дъното на насипа щеше да помогне да бъдат открити отговорите на всички тези въпроси.
Затова Ан бавно караше ровъра си надолу по заскрежения път. Движението на колата сигурно се забелязваше добре от космоса, но на нея не й пукаше. Бе преминала цялото южно полукълбо миналата година, без да вземе никакви предпазни мерки, освен когато наближи едно от скритите убежища на Койота, за да презареди колата си с гориво и припаси. Нищо не се бе случило.
Тя спря ровъра, излезе и започна да почуква с геоложкото си чукче по долната част на най-новата пукнатина в пътя. Цялото й внимание бе посветено на базалта. Хребетът се изправи пред нея като изгряващо слънце, една перфектна рампа към върха на каньона, който се простираше на три километра над нея и на петдесет километра на юг. От двете й страни необятният масив на Мелас Касма се извиваше назад — бледа точка в далечния хоризонт вляво и масивна скала на около шестдесет километра вдясно, което Ан наричаше Кейп Солис.
Изведнъж някакво движение привлече погледа й. Тя се изправи рязко, за да го види. Носът на Кейп Солис липсваше. От основата му се издигаше на талази червен облак.
Свлачище! Ан незабавно включи хронометъра на китката си, след това с едно движение залепи бинокъла за стъклото на шлема си и нагласи фокуса, докато далечният масив не застана ясно и точно в полето й на видимост. Новата скала, която се бе показала след разрушаването, бе черна и изглеждаше почти вертикална; дефект в насипа, причинен от охлаждането, може би… ако това въобще беше насип. Приличаше на базалт. И изглеждаше така, сякаш разчупването се бе разтеглило по цялата височина на скалата — по всичките му четири километра.
Предната част на скалата изчезна в надигащия се облак прах, който се носеше на огромни талази. Сякаш беше избухнала бомба с колосална мощ. Отчетливият гърмеж, почти инфразвуков, бе последван от слаб тътен като от далечна буря. Ан хвърли поглед към китката си. Почти четири минути. Скоростта на звука на Марс беше 252 м/сек, така че разстоянието от 60 километра беше потвърдено. Бе видяла почти всичко от първия момент на срутването.
Кейп Солис бе пропаднал на четири километра надолу и се приближаваше през дъното на Мелас право към Ан. Ако се придвижеше само петнадесет пъти колкото вертикалното си пропадане, щеше да премине право през нея и да се вреже в хребета Женева.
Тя бавно фокусира бинокъла си върху предния ръб на свлачището. Виждаше го като тъмна кипяща маса под разбъркан облак прах. Усещаше, че ръцете й треперят, но освен това не чувстваше нищо: нито страх, нито съжаление… Нищо, с изключение може би на облекчение. Свърши се най-накрая. И то не по нейна вина. Никой не би могъл да я обвини в нищо. Винаги бе казвала, че тераформирането ще я убие. Ан се засмя късо и след това пак примигна, за да фокусира бинокъла си по-добре. Предният ръб на свлачището бързо се приближаваше. Шумът ставаше все по-висок, сякаш точно над главата й ревеше буря. Облакът прах се надигна и закри следобедното слънце.
Тя се обърна и погледна огромния глетчер зад себе си. Веднъж той едва не я уби, когато загина Франк Чалмърс и остана погребан някъде надолу по течението под снега. Смъртта му се дължеше на нейна грешка. Чувството за вина у нея никога не избледня. Бе въпрос само на секунда невнимание, но въпреки всичко беше грешка. А някои грешки никога не могат да се поправят.