След това Симон също бе умрял, погребан под лавина от собствените му бели кръвни телца. А сега бе дошъл и нейният ред. Облекчението, което я заля, беше толкова силно, че чак болеше. Погледна лавината. Ниският вал неумолимо напредваше като с магия. Земята под краката й вибрираше. Ан откри, че ръцете й са свити в юмруци. Мислеше си за Симон, който се бореше със смъртта последните мигове от живота си. Тя изсъска. Изглеждаше някак си неправилно да стои тук и да посреща края на живота си толкова щастливо. Знаеше, че Симон не би одобрил това. Като своеобразен жест към духа му тя слезе от ниския насип и коленичи зад него. Направила беше всичко, което бе по силите й. Никой не би могъл да я обвини. Макар че беше глупаво да мисли по този начин. Никой нямаше да знае какво е правила тук, дори и Симон. Той беше мъртъв. А онзи Симон, който бе вътре нея, нямаше да я остави на мира, каквото и да направеше. Така че вече беше време да си почине и да е благодарна за това. Облакът прах обгърна ниския насип. Вдигна се вятър…
Бум! Ан бе захвърлена на земята от силата на звука, после отново подхваната и повлечена по дъното на каньона, пращана и блъскана в скалите. Тъмният облак я беше обгърнал, тя бе застанала на четири крака, навсякъде около нея имаше прах, ревът на стенещите камъни изпълваше всичко, земята се тресеше под краката й като някакво диво животно…
Блъскането спря. Ан все още стоеше на четири крака и чувстваше студената скала през ръкавиците и наколенките си. Поривите на вятъра бавно прочистиха въздуха. Цялата беше покрита с прах и малки късчета камък.
Тя се изправи на крака, като се олюляваше. Дланите и коленете й я боляха, а капачката на едното й коляно бе изтръпнала от студа. Лявата й китка беше навехната. Качи се на ниския насип и се огледа наоколо. Свлачището бе спряло на тридесетина метра от нея. Ако беше останала права, силата на въздушната струя щеше да я събори на земята и да я убие.
— Проклет да си — каза тя на Симон.
Северният ръб на свлачището се бе врязал в глетчера Мелас и се бе смесил с леда в една изпускаща пара каша от лед и кал. Заради облака прах бе трудно да се види кой знае какво. Ан впи поглед в новата черна стена. Ушите й бучаха. „Не е честно — помисли си тя. — Не е честно.“
Тръгна обратно към хребета Женева. Беше й лошо и й се спеше. Ровърът все още стоеше на задънената магистрала, понапрашен, но невредим на пръв поглед. Ан откри, че й коства доста усилия да го докосне. Тя се обърна и се загледа в димящата маса на свлачището — черен глетчер, разположен до белия. Накрая отвори вратата на шлюза и влезе в колата. Нямаше друг избор.
Ан караше по малко всеки ден, слизаше и се разхождаше по планетата, вършейки си работата неотклонно като автомат. Щом стигна до тъмните дюни на Ваститас Бореалис, запасите й започнаха да привършват. Койота й бе дал карта на своите складове на север и сега се отправи към един от тях, изсечен в група скали с размерите на жилищни блокове. Тя зареди с гориво и храна и потегли, като остави на Койота бележка „Благодаря“. Последното обяснение, което той й бе дал, гласеше, че смята някой ден пак да се установи в тази област. Само че от него нямаше и следа. Да чака бе безполезно, така че Ан потегли отново.
Вървеше, караше, вървеше, караше… Споменът за свлачището й се явяваше постоянно, тревожеше я, а тя не можеше да направи нищо. Не я притесняваше това, че се бе намирала на косъм от смъртта — това й се бе случвало доста пъти преди и в повечето случаи тя дори не бе забелязвала. Тревожеше я колко случайно бе всичко. Нямаше нищо общо с логичния ход на нещата; беше си чиста проба случайност. Прекъснато равновесие, само че без равновесие. Следствията не произтичаха от причините, а и на човек не му се случваха само приятни неща. Ан бе тази, която прекарваше по-голямата част от времето си навън и получаваше по-голяма доза радиация, но в края на краищата не тя, а Симон умря. Тя бе тази, която заспа на кормилото, но не тя, а Франк умря. Всичко бе въпрос на късмет, на случайно оцеляване или заличаване.
Ан видя на хоризонта да се извисява някаква кула. Тя спря ровъра и се вгледа в нея през телескопа на колата. Кулата бе обгърната от плътна мъгла. Сеизмографите й регистрираха трусове. Изглежда идваха от някъде малко по на север. Тя самата дори усети един от тях, който, ако се вземеше предвид, че носеше шумопоглъщащи слушалки, явно бе доста силничък. Сигурно имаше някаква връзка между трусовете и кулата.