Ан слезе от колата. Залезът точно започваше и насрещната светлина затрудняваше виждането й. Ан пропълзя между дюните, внимателно се промъкна до билото на една от тях и оттам погледна кулата, която сега беше само на около километър на изток.
Беше някаква сондажна операция и то доста мащабна. Масивната сонда бе закрепена върху гигантски гъсенични вериги, също като онези, които се използваха за транспортиране на големите ракети до космодрумите. Сондата се извисяваше на повече от 60 метра височина. В основата и долната част на кулата се помещаваха жилищата, оборудването и складовете на техниците.
Зад всичко това, малко по-надолу от леката извивка на север, се намираше ледено езеро. Ледът бе прозрачен и чист, попил лъчисто-пурпурния цвят на залезното небе. Толкова чист лед едва ли имаше някъде другаде по марсианската повърхност. Беше гладък, а не набразден и начупен като този на глетчерите. От него се издигаше лека пара, която вятърът веднага отнасяше на изток. А върху леда хора, които изглеждаха като мравки, облечени в скафандри и шлемове, се пързаляха с кънки.
Още в мига, в който видя леда, веднага й стана ясно. Преди доста време тя самата бе потвърдила хипотезата за големия удар, причинил разцепването на полукълбата на Марс. Съгласно тази хипотеза северното полукълбо — гладко и ниско — бе просто един суперогромен басейн, образувал се в резултат на удар на планетоид едва ли не с размерите на самия Марс. Онази част от планетоида, която не се изпарила, станала част от самия Марс. В литературата се срещаха твърдения, че неправилните движения в мантията, заради които възникнал и Тарсис Толус, били късни прояви на онова смущение, възникнало при удара. На Ан това й се струваше доста неправдоподобно. Но нямаше съмнение, че великият удар все някога се бе случил и бе отнесъл повърхността на цялото северно полукълбо, смъквайки средната му височина с около четири километра в сравнение с южното. Направо потресаващ удар. Удар с подобен магнитуд най-вероятно бе откъснал Луната от Земята в прастарите времена. Даже всъщност няколко противника на теорията на удара спореха, че ако Марс е понесъл толкова силен удар, то би трябвало да има и подобаващо голям спътник.
Но сега, докато гледаше гигантската сонда, Ан видя, че северното полукълбо е дори още по-ниско, отколкото изглеждаше на пръв поглед, защото дъното му, изградено от солидна скала, беше на зашеметяваща дълбочина — на около пет километра под нивото на дюните. Тази дълбочина се бе получила от удара, а сега вече почти бе запълнена — с остатъците от него, с донесени от вятъра пясък и други дребни частици, ерозионен материал и вода. Да, вода, намерила, както обикновено, най-ниската възможна точка. Водата, възникнала в резултат от топенето на полярната шапка, бе дотекла в тази дълбока зона и бе образувала огромен подземен резервоар, ледено-течен басейн, който се простираше около цялата планета, едва ли не под всичко на север от 60 градуса северна ширина, освен под скалния остров, върху който почиваше самата полярна шапка.
Ан бе открила това подземно езеро преди много години. По нейна преценка между 60 и 70% от всичката вода на Марс бе събрана тук долу — един вечно замръзнал океан с известно количество течност някъде долу на най-голяма дълбочина. Заключен там завинаги или поне така си мислеше тя, защото колкото и тераформаторите да затопляха повърхността, океанът нямаше да започне да се топи по-бързо от метър за хилядолетие. А дори и да се разтопеше, пак щеше да си остане под земята — съгласно законите на гравитацията.
Но тази сонда пред нея… Хората търсеха вода. Ако тази сонда не беше единствена, можеха да изкарат зашеметяващи количества вода на повърхността. Дори евентуално можеха да създадат едно плитко море. То щеше да замръзне и да се превърне в море от лед, но не за дълго. След това атмосферното затопляне, слънчевата светлина, дейността на бактериите и засилващите се ветрове щяха да го разтопят наново. Тогава щеше да възникне океана Бореалис. А старият Ваститас Бореалис със своите опасващи света черни дюни щеше да стане морско дъно. Щеше да бъде наводнен.
Тя непохватно се върна в ровъра. С труд успя да задейства шлюзовете и да си свали шлема. Щом влезе в колата, седна до микровълновата печка и седя неподвижно повече от час, а в съзнанието й прелитаха най-различни картини. Мравки, които горят под фокусираните с лупа слънчеви лъчи, мравуняк, наводнен и погребан под язовир… Бе решила, че при това предпосмъртно съществуване, което тя наричаше неин живот, вече нищо не може да я засегне… но ръцете й трепереха. Не можеше да погледне сьомгата и ориза, които бавно изстиваха във фурната. Червеният Марс си беше отишъл. Стомахът й бе като малък камък вътре в тялото й. В безпорядъчното течение на вселенската непредвидимост нищо нямаше значение, а сега, а сега…