Ан подкара ровъра. Не можеше и да си представи да прави нещо друго. Обърна и потегли обратно на юг през ниските склонове, покрай Крайси и неговото ледено езеро, което евентуално можеше да се превърне в залив към някой океан… Тя се съсредоточи върху работата си (или поне се опита). Наложи си да не вижда нищо друго, освен скали и да мисли като камък.
Само че нищо не е вечно. Дори камъните. Дори отчаянието.
Ан шофираше по малко всеки ден и — без да възнамерява да направи това съзнателно — се върна в склада на Койота. Остана там за около седмица, разхождаше се сред дюните и се хранеше сякаш по навик.
И един ден чу:
— Ан, та-та-та?
Успя да разбере само думата „Ан“. Тя постави ръцете си на говорителя на радиото и се опита да заговори. От устата й излезе само някакъв кашлящ звук.
— Ан, та-та-та?
Това беше въпрос.
— Ан — повтори тя, сякаш повръщаше.
Десет минути по-късно той вече влизаше в ровъра и се повдигаше на пръсти, за да я прегърне.
— Отдавна ли си тук?
— Не… не много.
Седнаха. Ан подреди мислите си. Със сигурност още мислеше с думи.
Койота говореше, без да спира, може би само малко по-бавно от обикновено, като отблизо я изучаваше с поглед.
Тя го попита за сондата върху платформата на леда.
— Аха. Чудех се дали си минала покрай някоя от тях.
— Колко са общо?
— Петдесет.
Койота забеляза изражението й и кимна кратко. Ядеше хищно и на Ан й хрумна, че навярно е пристигнал тук прегладнял.
— Набутват сума ти и пари в тези големи проекти. Новият елеватор, тези ледени сонди, азот, докаран от Титан… онова голямо огледало между нас и Слънцето, за да съберат още малко светлина… Чувала ли си за това?
Ан направи опит да се съвземе. Петдесет. О, Боже…
Това я накара да побеснее. Беше същият едновремешен гняв заради тераформирането. Не го искаше, наистина не го искаше. Но, по дяволите, планетата се топеше под краката й. Разпадаше се. Превръщаше се в нещо като минна галерия на някой от земните картели.
Нещо трябваше да се направи.
А на Ан наистина й бе необходимо да направи нещо, ако ще и само да запълни онези часове, които трябваше да запълва дотогава, докато някакъв нещастен случай не се смилеше над нея. Нещо, за да запълни предпосмъртните часове. Отмъщението на зомбитата — е, защо пък не?
— Кой ги строи? — попита тя.
— Главно „Консолидейтид“. Има фабрики, които ги строят в Мареотис и Бредбъри Пойнт. — Койота яде настървено още известно време, след което вдигна очи към нея: — Май не ти харесва това.
— Никак.
— Искаш ли да ги спреш?
Ан не отговори. Койота изглежда разбра.
— Нямам предвид да спреш целия проект „ТЕРАФОРМИРАНЕ“. Но има някои неща, които просто трябва да бъдат направени. Като взривяване на фабриките например.
— Ще ги построят наново и толкова.
— Никога не можеш да бъдеш сигурна в това. А и така да е, поне ще ги забави. Или ще спечелим известно време, през което може да се случи нещо по-глобално.
— Имаш предвид червените?
— Да, мисля, че хората биха ги нарекли червените.
Ан поклати глава.
— Те не се нуждаят от мен.
— Да, но може би ти се нуждаеш от тях. А и ти си герой за тях, както предполагам, че знаеш. Може да означаваш малко повече, отколкото просто още един човек.
Съзнанието на Ан отново блокира. Червените… Никога не бе вярвала, че съществуват, никога не бе вярвала, че принципът на съпротивата би действал. Но сега… е, даже и да не действаше, все пак беше по-добре, отколкото да седят и да не правят нищо. Забий кол в окото им!
А пък ако действаше…
— Остави ме да помисля.
Те заговориха на други теми. Внезапно Ан бе разтърсена от вълна изтощение. Странно, като се имаше предвид, че от доста време не бе правила нищо. Но така си беше. Разговорите бяха доста изтощително нещо, особено ако не си свикнал с тях. А тя не беше. Пък и Койота бе труден събеседник.
— Трябва да си лягаш — каза той, като прекъсна изведнъж монолога си. — Изглеждаш уморена. Ръцете ти… — Той й помогна да стане. Ан легна в леглото с дрехите. Койота придърпа едно одеяло и я зави. — Уморена си. Чудя се, дали не ти е вече време за още една геронтологична терапия.
— Не искам повече от тях.
— Сериозно? Е, тук ме учуди. Но спи сега. Спи.
Двамата тръгнаха назад на юг. Вечерно време се хранеха заедно, а той й разказваше за червените. Това по-скоро бе разпусната групичка, а не някакво организирано движение. Също като самия подземен свят. Ан познаваше неколцина от основателите: Ивана, Джийн и Раул от селскостопанския екип, които не бяха съгласни с ареофанията на Хироко и с настояванията й за viriditas; Касей, Дао и още няколко от ектогените на Зигота; няколко от последователите на Аркадий, които бяха дошли от Фобос и след това се изпокараха с Аркадий относно ценностите на тераформирането. Доста от богдановистите, включително Стив и Мариан, бяха станали червени в годините след 2061 година, както бяха направили и последователите на биолога Шнелинг, някои от радикално настроените японски нисеи и сансеи от Сабиши, арабите, които искаха Марс да си остане арабски, избягалите затворници от Корольов и така нататък. Сбирщина радикали. Не бяха съвсем от нейната категория, мислеше си Ан, понеже тя чувстваше, че възраженията й срещу тераформирането са рационални и научно обосновани. Или най-малкото бяха от естетически и етически позиции. Но веднага след това гневът й отново припламна в моментен проблясък вътре в нея. Ан разтърси глава, отвратена от себе си. Коя бе тя, та да осъжда етиката на червените? Най-малкото те бяха изразили нейния гняв и бяха започнали да се държат агресивно. Може би се чувстваха добре, даже и да не бяха успели да довършат нито едно от започнатите си дела. А може би все пак бяха завършили нещо, поне през миналите години, преди тераформирането да навлезе в поредния си стадий на транснационален гигантизъм.