Койота твърдеше, че червените значително са забавили тераформирането. Някои от тях дори си водели архиви, за да се опитат да измерят въздействието, което бяха оказали. Според думите му, сред червените набирало сила някакво движение, което призовавало към проумяване на действителността и признаване на неизбежността на тераформирането, но разработвало най-различни начини за по-безвредно тераформиране.
— Има някои доста подробни предложения за атмосфера, състояща се от по-голям процент CO2, топла, но бедна на водни пари, която ще подпомага развитието на растенията. Е, хората ще трябва да носят кислородни маски, но поне Марс няма да стане копие на Земята.
Ан се съмняваше, че мнозинството от тези предложения са приемливи и че ще постигнат предвидения в тях ефект. Но въпреки всичко думите на Койота я заинтригуваха. Очевидно той бе ревностен поддръжник на идеите на червените. Да, Койота беше червен. Или поне бе техен симпатизант.
— Всъщност аз не съм никакъв — поклати глава той. — Един стар анархист. Предполагам, че би могла да ме наречеш бууновист и може би ще бъдеш права — дотолкова, доколкото аз вярвам в съединението на всичко и всички, които биха допринесли с нещо за освобождаването на Марс. Понякога си мисля, че идеята за повърхност, годна за обитаване от хора, наистина помага на революцията. Друг път си мисля точно обратното. Обаче червените са направо партизански отряд. Аз приемам мнението им, че ние не сме тук, нали знаеш, за да възпроизведем Канада, за Бога! Така че им помагам. Добър съм, що се отнася до криенето, и ми харесва.
Ан кимна.
— Е, искаш ли да се присъединиш към тях? — вгледа се в очите й Койота. — Или поне да се срещнеш с тях?
— Ще си помисля.
И един ден, след като дълго бяха пътували из променящия се от тераформирането терен, Ан каза на Койота:
— Може би ще поговоря с тях.
Но първо се върнаха в Зигота (или Гамета), където Койота имаше малко работа. Ан отседна в стаята на Питър, понеже той бе напуснал. Стаята, която бяха делили със Симон, сега се използваше за други цели. Пък и тя не би останала в нея за нищо на света.
Една вечер Койота изникна на вратата.
— Знаеш ли, че Питър също е червен?
— Какво!?
— Така е. Но той работи сам и то най-вече в космоса. Мисля, че онова падане с елеватора му хареса и Питър се запали.
— О, Боже! — възкликна Ан отвратено. Това бе още една случайност. Питър би трябвало да умре, когато елеваторът падна. Каква бе вероятността наоколо да се върти космически кораб, който да го забележи — самичък, плаващ в ареосинхронна орбита? Не, това беше нелепо. Не съществуваше нищо друго, освен случайност.
Тя продължаваше да бъде бясна. Облече се и излезе от стаята на Питър, след което тръгна към малкия мезокосмос под купола, с бялото си езеро и ниските дюни. Хироко бе странен гений — бе избрала подобно място и бе убедила толкова много хора да я последват. Да създаде толкова много деца, без разрешението на бащите им, без контрол върху генетичните манипулации… Това наистина беше някаква своеобразна лудост, без значение божествена или не.
По заледения бряг на малкото им езеро се приближаваше група от люпилото на Хироко. Повече не можеха да бъдат наричани деца — най-малкото бе на 15 или 16 години, а най-голямото… е, най-големите се бяха пръснали из целия свят. Касей сега вероятно бе на около 50 години, а дъщеря му Джаки — на около двадесет и пет. Тя бе завършила новия университет в Сабиши и бе станала активист в политиката на полусветовете. Една групичка ектогени се бе върнала, за да посети Гамета — също като Ан. Именно те се приближаваха сега по плажа. Джаки водеше групата — висока, грациозна, чернокоса млада жена, красива и властна, която без съмнение бе лидерът на тяхното поколение. Веселият Ниргал или замисленият Дао също биха могли да станат водачи, но именно Джаки бе тази, която ги водеше. Дао вървеше след нея с кучешка преданост. Дори и Ниргал й хвърляше по някой и друг поглед. Симон и Питър много обичаха Ниргал. Сега Ан можеше да разбере защо — той бе единственият от групата на Хироко, който не я отблъскваше. Останалите лудуваха самовглъбено, крале и кралици на своя малък свят, но Ниргал бе напуснал Зигота скоро след като Симон бе починал и рядко се завръщаше тук. Бе учил в Сабиши (именно това подсказа идеята на Джаки, че и тя може същото) и прекарваше по-голямата част от времето си там или в пътешествия с Койота и Питър, или пък посещаваше градовете на север. И той ли беше червен? Невъзможно бе да се каже. Ниргал се интересуваше от всичко, бе предпазлив към всичко, обикаляше навсякъде… Той бе мъжкият вариант на Хироко (ако такова създание въобще беше възможно!), но бе много по-малко странен от нея, по-зает с останалите, в по-голяма степен човек. Ан никога през живота си не бе успяла да проведе нормален разговор с Хироко. Съзнанието й бе напълно чуждо, със съвсем различен смисъл, влаган в думите, и въпреки че бе създала брилянтен дизайн на тяхната екосистема, изобщо не бе учен, а по-скоро своеобразен пророк. Ниргал, от друга страна, сякаш интуитивно улучваше точно в десятката това, което бе най-важно за човека, с когото говори, и се съсредоточаваше върху него, задаваше му въпрос след въпрос — любознателен, възприемчив, симпатичен. Докато го наблюдаваше как следва Джаки надолу по брега, Ан си спомни колко бавно и внимателно бе вървял той до Симон, колко уплашен бе изглеждал онази нощ, когато Хироко го доведе по обичайния си странен начин да си вземе сбогом.