Ан се взря в пясъка пред краката си, докато ектогените минаваха покрай нея. Срамно беше, че Ниргал е толкова привързан към Джаки, а на нея не й пука за него. Джаки бе забележителна жена по свой начин, но прекалено много приличаше на Мая — човек на настроенията, лесна за манипулиране и нежелаеща да се обвързва с никого, освен може би с Питър, който, за щастие (въпреки че едно време не изглеждаше така) преди бе имал връзка с майката на Джаки и не се интересуваше от самата Джаки. Объркана работа… Питър и Касей все още бяха отчуждени заради това, а Естер никога не се върна.
Ектогените бяха заминали по другата страна на езерото. Ан бе съвсем сама на плажа. Симон бе някъде дълбоко под нея. Тя потъна в мрачните си мисли.
Същата нощ след вечеря Ан успя да хване Койота насаме в голямата зала за срещи и го попита:
— Кога ще излизаш пак?
— След няколко дена.
— Все още ли искаш да ме представиш на онези хора, за които говорихме?
— Да, разбира се. — Той я погледна. Главата му бе наклонена на една страна. — Там ти е мястото.
Тя само кимна и се огледа наоколо, мислейки си: „Довиждане. Довиждане. Прав ви път“.
След една седмица летяха заедно с Койота в един от свръхлеките му самолети. Пътуваха на север, през нощта, над екваториалната област, след това напред към Големия насип, към Деутеронилус Менсае северно от Ксанти — див и неравен терен. Деутеронилус се открояваше на фона на пясъчното море като архипелаг от малки островчета.
Койота приземи самолета на малко късче от прашния бряг и бавно го насочи към изсечения в едно от платата хангар. След като слязоха на земята, бяха приветствани от Стив, Ивана и още няколко души. Един асансьор ги закара на етажа, който се намираше точно под върха на платото. Северният край на това плато достигаше до висока и стръмна скала. Високо в нея бе изсечена огромна триъгълна зала за събирания. Щом влезе вътре, Ан застина от изумление. Залата бе претъпкана с хора — минимум няколко хиляди — седнали зад дълги маси, готови да започнат да се хранят, наведени, за да си налеят един на друг вода. Хората зад най-близката маса я забелязаха и спряха, тези от съседната забелязаха това, огледаха се и също спряха — и така нататък, и така нататък; ефектът се разпространи из цялата зала, докато най-накрая всички застанаха неподвижно. После един от тях стана, след него друг, трети, докато всички се изправиха несигурно на крака. Няколко секунди стояха като замръзнали по местата си, сетне започнаха да ръкопляскат. Ръцете им се удряха диво една в друга, а лицата им блестяха. След това взеха да я приветстват.