— Да — кимна Дезмънд, — но всички вие от Първата стотица сте кинозвезди. Нуждаеш се и от ново лице.
Сакс бе сговорчив. Разбираше необходимостта от пластична операция, пък и лицето му не означаваше нищо за него. Затова разреши на Влад да направи това-онова с него. Покриха зъбите му, удебелиха малко тънката му долна устна и направиха чипия му нос прав. Когато махнаха бинтовете, Дезмънд му каза, че прилича на истинска кинозвезда. „На дисководещ“, поправи го Надя. „По-скоро на бивш учител по танци“, язвително подметна Мая (която от доста години се бе присъединила към „Анонимните алкохолици“). Сакс, който от край време мразеше ефекта на алкохола, махна с ръка.
Дезмънд го фотографира и пъхна снимките в новото му досие, след което успешно вкара целия този пакет във файловете на „Биотика“, заедно със заповедта за прехвърлянето му от Сан Франциско в Бъроуз. Около седмица по-късно името му се появи в списъка на новоиздадените швейцарски паспорти. Дезмънд се захили по обичайния си странен начин.
— Я виж! — посочи той новото име на Сакс. — Линдхолм, швейцарски жител! Тия приятелчета без съмнение работят за нас. Басирам се на каквото искаш, че са задържали документите ти и са проверили генома ти от старите архиви. А дори с моите поправки сигурно са нямали проблеми да открият кой си всъщност.
— Сигурен ли си?
— Не. В края на краищата нищо не са споменали, нали? Но въпреки това съм доста сигурен.
— Това добре ли е?
— На теория — не. Но на практика, когато някой е над теб, е добре да виждаш, че се държи приятелски. А швейцарците са добри приятели. Това е вече петият път, когато издават паспорт за някоя от самоличностите, създадени от мен. Даже имам един и за мен, при това се съмнявам, че са открили кой съм в действителност, защото, за разлика от вас аз никога не съм фигурирал в архивите им. Интересно, не мислиш ли?
— Така си е.
— Интересни хора са те. Имат си собствени планове. Не знам какви са, но ми е приятно да ги следя. Мисля, че са взели решение да ни прикриват. Никога няма да разберем със сигурност, понеже швейцарците ревностно пазят тайните си. Но докато всичко протича така, това едва ли има някакво значение.
Сакс трепна при тези думи, но все пак му беше приятно да знае, че под швейцарска „опека“ ще бъде в безопасност. Швейцарците бяха точно негов тип хора — рационални, предпазливи, методични.
Питър и Сакс потеглиха на север с един от малките здрави самолети, с които Питър бе обиколил едва ли не половината Марс.
Следвайки маршрута на Питър, те стигнаха до Хелеспонтус Монтес. Сакс се взря в огромния басейн на Хелас под тях. За миг им се мярна краят на леденото поле, покриващо Лоу Пойнт — огромна бяла маса върху мрачната нощна повърхност.
Следващата нощ се приземиха сред начупените хълмове на юг от Изидис. Все още бяха от високата страна на Големия насип. Сакс влезе в тунела и стигна по него до задната част на сервизните помещения на гара Либия — малка железопътна станция, където се пресичаха линиите Бъроуз-Хелас и наскоро обновената Бъроуз-Елизиум. Когато пристигна следващият влак за Бъроуз, Сакс излезе от помещенията и се смеси с тълпата, която се качваше на влака. На централната гара Бъроуз бе посрещнат от служител на „Биотика“. Така Сакс се превърна в Стивън Линдхолм — новопристигнал в „Биотика“ и на Марс като цяло.
Човекът от „Биотика“, секретар по личния състав, му направи комплимент за умелото ходене и го отведе до апартамента му — високо в Хънт Меса. Офисите и лабораториите на „Биотика“ също бяха в Хънт Меса, точно под платото, с панорамни прозорци, които гледаха към парка до канала. Област с висок наем, както и подобава на компания, ръководеща биоинженерните експерименти по проекта за тераформиране.