Което пък, както винаги, бе неприятно, защото „Биотика Бъроуз“ определено беше динамична група. Следващите дни Сакс откри, че никак не е лесно да намери мястото си в тази тълпа учени, работещи над проекта. Той бе загубил способността си да се влива в нови групи (ако предположим, че въобще я бе притежавал някога). Формулата, която определяше броя на възможните връзки в една група, бе n(n-1)/2, където n беше броят на личностите в групата. Затова, понеже в „Биотика“ работеха хиляда човека, броят на приятелствата бе 499 500. За Сакс това бе извън границата на човешкото възприемане. Дори и онези 4 950 възможни приятелства в група от сто човека (предполагаемият лимит на група хора) му се струваше огромна цифра. Така се бе случило в Андърхил, където бяха имали шанса да изпробват това на свой гръб.
Затова за него бе от изключителна важност да открие някоя по-малобройна групичка. Присъедини се към колектива като биофизик — доста рисковано, но пък попадна точно на мястото, където той искаше да бъде в компанията. Надяваше се, че ще успее да издържи на евентуални проверки. Ако не, тогава щеше да твърди, че се е преквалифицирал от физик на биофизик, което си беше самата истина. Шеф му беше една японка на средна възраст, Клер — приятна жена, която доста добре се справяше с ръководенето на лабораториите. След пристигането му тя го прикрепи към екипа, разработващ дизайна на второто и третото поколение растения, предназначени за заледените области в северното полукълбо. Тези наскоро хидратирани области предоставяха нови удивителни възможности за развитието на биологическия дизайн, понеже дизайнерите вече не трябваше да проектират всички нови видове, изхождайки от пустинни ксерофити. Сакс бе очаквал това още от самото начало, когато през 2061 година видя как потопът се стича с рев от Иус Касма към Мелас. Ето че сега, 40 години по-късно, вече бе в състояние да стори нещо по този въпрос.
Той с радост се включи в работата. Първо трябваше да разбере какво вече е било направено в заледените области. Четеше ненаситно, както обикновено, изгледа сума ти видеоленти и научи, че понеже атмосферата все още била разредена и студена, всичкият новообразуван на повърхността лед се топял и вече приличал на много фина дантела. Това значеше, че в този лед съществуваха милиарди кухини с всякакви размери, където можеше да се развива живот. Следователно първите растителни форми, широко разпространени из тези области, били най-различни снежни и ледени водорасли, подсилени с фреатофитни елементи, защото дори ледът да е чист в началото, с времето вездесъщите ветрени наноси го покриват със сол. Тези продукти на генното инженерство — устойчивите на сол водорасли — се развили добре в дупките на леда, а понякога и директно върху самия лед. Влажните и студени области приличаха на земните полярни и планински региони. Някои бактерии и по-големи растения, взети от тези региони и генетично подобрени, за да могат да оцелеят въпреки повсеместната соленост, за пръв път били засадени и на Марс преди няколко години от екипи на „Биотика“. Голяма част от тях оцелели и се развили добре като водораслите.
Сега дизайнерските екипи се опитваха да постигнат нещо повече от тези предишни успехи, като създадат и разпространят една по-широка маса растения с по-големи размери, както и някои видове насекоми, които да издържат на високите нива на CO2 в атмосферата. „Биотика“ разполагаше с доста голямо количество образци растения, откъдето да вземат хромозомните редици, както и с архиви и записки от полеви експерименти отпреди 17 марсиански години. С други думи, Сакс имаше над какво да си поблъска главата. През първата си седмица в лабораторията и в развъдника на компанията той съсредоточи вниманието си върху новите растителни видове, като се абстрахираше от всичко друго. Много бе доволен, че работи по любимия си начин.
Вечер в ролята си на Линдхолм задаваше много въпроси, често се усмихваше и устата му някак си се справяше със смеха и го правеше непринуден. Въпросите на другите — обикновено от Клер, от една англичанка-имигрантка на име Джесика и от един кениец — Беркина — много рядко касаеха земното минало на Стивън Линдхолм. А когато това все пак се случваше, Сакс откри, че е много лесно да дадеш минимален отговор. Дезмънд го бе снабдил с минало, протекло в Боулдър, Колорадо — родният град на Сакс. Много разумен ход. А след това той обикновено прехвърляше топката на събеседника си. Хората толкова обичаха да говорят. А пък и Сакс не беше от най-тихите, за разлика от Симон. Той винаги вдигаше мизата на разговора и ако рядко „плащаше“ след това, то беше, понеже интересът му се събуждаше, само, ако залозите са надхвърлили обичайната си средна стойност. Късият разговор бе за него просто загуба на време. Е, служеше поне за запълване на времето, което в противен случай би било дразнещо празно. Освен това облекчаваше и чувството на самота. Пък и в края на краищата новите му колеги обикновено се впускаха в достатъчно интересни разговори. И той винаги внасяше лептата си в тях, като им разказваше за разходките си из Бъроуз и им задаваше най-различни въпроси — за неща, които бе наблюдавал, за миналото им, за „Биотика“, за положението на Марс и така нататък. Това бе от значение както за Линдхолм, така и за самия Сакс.