— Време е да спрем да се занимаваме с високопланинската зона и да минем по-нататък — говореше Клер. — Писна ми от лишеи, писна ми от мъхове, писна ми от треви! Екваториалните ни голи полета се превръщат в ливади, всички получават достатъчно слънчева светлина през цялата година, а атмосферното налягане в основата на насипа е колкото в Хималаите.
— По върховете в Хималаите — изтъкна Сакс. — Само че и високо в Хималаите има гори.
— Точно така. Стивън, ти направи чудеса с този лишей. Защо тримата с Джесика и Беркина не започнете работа над създаването на субпланински растения? Да видим дали ще можем да направим някоя малка горичка!
Те отпразнуваха идеята с още едно яко вдишване на диазотен оксид.
— Слушай, Клер — обади се Сакс, — защо не излезем навън и не огледаме някой от глетчерите? Тъкмо ще свършим част от работата на място.
Клер спря да се кикоти и кимна.
— Това ме подсеща за нещо. Имаме една експериментална станция на глетчера Арена с доста добра лаборатория. А преди време с нас се свърза ботаническа група от „Армскор“ с доста голямо влияние върху „Транзишънъл Оторити“. Искаха да ги заведем да видят станцията и ледника. Предполагам, че имат намерение да построят подобна станция в Маринерис. Можем да ги закараме дотам и да им покажем това-онова, а същевременно ще свършим и малко работа. По този начин ще убием с един куршум два заека.
Планирането на това пътешествие се премести от „Лоуен“ в лабораторията, а след известно време — и в главния офис. Одобрението дойде бързо — нещо обичайно в „Биотика“. Наложи се Сакс да поработи усилено една-две седмици, за да се подготви за пътуването. В края на този период той си стегна багажа и една сутрин отиде с метрото до Западната порта. От гаража на швейцарците забеляза няколко души от офиса, които се приближаваха заедно с неколцина непознати. Сакс тръгна към тях. Клер го забеляза и възбудено го замъкна в тълпата. Една жена, облечена в дреха от странна материя, се обърна към тях. Клер каза:
— Стивън, бих искала да ти представя Филис Бойл. Филис, това е Стивън Линдхолм.
— Приятно ми е — каза Филис и протегна ръка.
Глетчерът Арена се намираше на около 500 километра северозападно от Бъроуз и се простираше по високите планински области на Сиртис Мейджър на север от Утопия Планития, като се точеше в продължение на триста и петдесет километра през една от падините Арена. Той бе широк около два километра. Изглеждаше така, сякаш бе дебел само пет-шест метра, но очевидно имаше скрити дълбочини, понеже се спускаше надолу по каньона.
Накъдето и да погледнеше човек, всичко беше замряло. Никъде не се забелязваше и най-малкото движение. Това бе напълно естествено. Глетчерът Арена съществуваше от повече от 40 години. Но Сакс не можеше да не си спомни обстоятелствата, при които беше видял тази гледка за последен път. Той хвърли неволен поглед на юг, сякаш всеки миг оттам можеше да се появи ново наводнение.
Станцията на „Биотика“ се намираше няколко километра по-нагоре, на ръба на един малък кратер, така че се откриваше прекрасна гледка. В последните мигове на залеза Сакс, Клер и хората от „Армскор“ (включително и Филис) отидоха в голямата панорамна стая на най-горния етаж на станцията, за да погледат огромната разтрошена ледена маса.
Малко по-късно слязоха в столовата, за да хапнат спагети с доматен сос и току-що изваден от фурната хляб. Сакс седна на главната маса, яде и говори точно толкова, колкото и останалите, стараейки се да се вмести в нормата. Доста добре се справи с бърборенето, въпреки че един-два пъти се разтревожи от начина, по който бе въвлечен в разговор с Филис, седнала точно срещу него от другата страна на масата, от начина, по който тя го гледаше… и от начина, по който той самият й връщаше погледите! Сигурен бе, че и за тези неща имаше километричен протокол, но не бе в състояние да го проумее. Спомни си как Джесика се бе облягала на рамото му в „Лоуен“, изпи още половин чаша, усмихна се и кимна, като мислеше с неудобство за сексуалното привличане и за последствията от него.