Някой зададе на Филис неизбежния въпрос как е успяла да се спаси от Кларк. Тя се впусна в разказа си, като често поглеждаше към Сакс, сякаш за да го увери, че разказва историята си най-вече на него. Той слушаше учтиво, устоявайки на естествената си наклонност да отклонява поглед, понеже това би издало тревогата му.
— Ами, даже не ни предупредиха по някакъв начин — разказваше Филис. — В един момент обикаляхме Марс на върха на елеватора, като направо ни призляваше при мисълта какво става долу на повърхността и правехме всичко възможно да потиснем неспокойствието си… и в следващия момент усетихме нещо като трус при земетресение. Докато успеем да осъзнаем какво става, вече бяхме на път в посока навън от Слънчевата система. — Тя се засмя и направи пауза при последвалия смях на околните. Сакс разбра, че вероятно е разказвала тази история милиони пъти и то все по същия начин.
— Сигурно сте били страшно уплашени — каза някой.
— Е — отвърна Филис, — странно как в подобни моменти сякаш просто не ти остава време за това. Веднага, щом разбрахме какво се е случило, осъзнахме, че с всяка секунда, която оставаме на Кларк, шансовете ни за оцеляване намаляват с хиляди километри. Затова се събрахме в командната кабина, преброихме колко сме, обсъдихме ситуацията и взехме запаси от наличните. Действахме трескаво, но не и паникьосано, ако разбирате какво имам предвид. Както и да е. Оказа се, че в хангарите има само обичайното количество товарни кораби „Земя-Марс“. Изчисленията показаха, че за да се върнем в плоскостта на еклиптиката навреме, ще са ни необходими всички. Продължавахме да летим навън от Слънчевата система право към Юпитер и слава Богу! Направо бяхме откачили. Трябваше да изкараме всички товарни кораби от хангарите и да ги строим успоредно на Кларк. След това ги заредихме с максималното количество гориво, въздух, припаси и така нататък, което можеха да поемат, и излетяхме с тази „спасителна лодка“ около тридесетина часа след като всичко беше започнало. Като си спомням това, ми се струва почти невероятно. Тези тридесет часа…
Тя поклати глава. Сакс си помисли, че внезапно в нейната приказка явно се е вмъкнал някакъв напълно реален и разтърсващ спомен. Тридесет часа бе забележително експедитивна евакуация. Без съмнение за тях това време е минало безкрайно бързо. Всичко се е развивало светкавично, като насън, в едно състояние на духа толкова по-различно от обичайното, че направо би могло да мине и за трансценденталност.
— След това целият проблем бе как да се наблъскаме всички в стаите за екипажа — бяхме 286 човека. Някои от нас излязоха в открития космос, за да отстранят онези части от корабите, от които нямаше нужда. После ни оставаше единствено да се надяваме, че горивото ще е достатъчно, за да ни закара до системата на Юпитер. Изминаха повече от два месеца, преди със сигурност да можем да кажем, че ще успеем, и десет седмици, преди наистина да успеем. Използвахме гравитацията на Юпитер като ускорител, за да се завъртим около него и да се насочим към Земята, която по онова време бе по-близко от Марс. Ускорението, което ни придаде Юпитер, бе толкова силно, че трябваше да използваме лунната гравитация и земната атмосфера, за да намалим скоростта. Горивото ни бе почти на свършване, но затова пък в същото време бяхме успели да влезем в историята като най-бързите хора на втора степен. Осемдесет хиляди километра в час в момента, в който навлизахме в стратосферата, ако не се лъжа. Доста полезна скорост се оказа, обаче, понеже въздухът и храната ни вече свършваха. Доста бяхме изплашени към края. Но се справихме. А и освен това видяхме Юпитер от ей-й-й такова разстояние — и тя показа с палец и показалец.
Хората се разсмяха. Триумфалният блясък в очите на Филис май нямаше нищо общо с Юпитер. Но устните й бяха стиснати. Явно накрая нещо бе помрачило триумфа й.
— Вие ли бяхте ръководител? — попита някой от компанията.
Филис размаха ръка в знак, че не може да отрече, въпреки че й се иска.
— Това беше колективно действие — каза тя. — Но въпреки това трябваше да има някой, който да реши дали положението е безизходно или просто се нуждаем от малко повече скорост. Пък и в края на краищата нали аз бях ръководител на Кларк преди катастрофата…
Тя се усмихна широко, сигурна, че разказът й им е харесал. Сакс се засмя с останалите и кимна, когато тя погледна към него. Помисли си, че Филис е привлекателна жена, но не чак толкова умна. Може би защото не я харесваше особено. Тя със сигурност беше доста интелигентна в някои области. Беше се изявила като добър биолог навремето и положително щеше да покаже добри резултати на тестовете за интелигентност. Но имаше няколко различни вида интелигентност, не всички от които се поддаваха на аналитично тестване. Сакс бе забелязал това още през студентските си години. Имаше хора, които се представяха блестящо на тестовете за интелигентност и бяха добри в работата си, но в същото време щом някой от тях влезеше в стая, пълна с хора, след около час неизменно ставаше обект на подигравки от страна на всички от компанията. Което на свой ред не бе признак за наличие на особен ум. Естествено, най-вятърничавите купонджии от университета успяваха да се държат приятелски с всички и бяха универсално популярни, а това за Сакс бе проява на интелигентност, съперничеща на тази на който и да е безупречен математик. Изчисляването на човешките взаимоотношения бе доста по-фин и по-променлив процес от всичко във физиката, нещо от рода на област в математиката, наречена „изобилен рекомбинативен хаос“. И имаше различни видове интелигентност: пространствена, естетическа, морална (или етическа), взаимодействена, аналитична, синтетична и така нататък. Именно хората, които бяха интелигентни по два или повече начина, бяха наистина изключителни и необикновени и се открояваха сред останалите като нещо специално.