Филис обаче, която сега се наслаждаваше на вниманието на слушателите си, определено не беше в числото на тези „полиматематици“. Точно обратното — когато дойдеше време хората да преценят какво мислят за нея, те стигаха до извода, че тя е доста скучна и безцветна. Сакс, който знаеше, че и на него подобни недостатъци не са му съвсем чужди, я наблюдаваше с най-добрата си Стивън-Линдхолмовска усмивка, на която бе способен. Но нейното изпълнение определено му се струваше малко самомнително, а понякога дори и арогантно. А арогантността винаги бе глупава проява. Или пък прикритие на някаква несигурност. Трудно му бе да проумее каква именно несигурност би могла да изпитва преуспяваща и привлекателна личност като Филис. А тя определено беше привлекателна.
След вечерята се качиха пак в панорамната стая на най-горния етаж. Под мъждукащия свод на отрупаното със звезди небе хората от „Биотика“ пуснаха някаква музика. Стилът й се наричаше „нуево калипсо“ и очевидно бе последен крясък на модата в Бъроуз. Няколко души извадиха инструменти и започнаха да свирят заедно с музиката, а останалите затанцуваха в средата на стаята. Сакс изчисли, че ритъмът на музиката е някъде около 1000 удара в минута — точно толкова, колкото да стимулира до известна степен сърдечната дейност. Той предположи, че именно тук се крие тайната на популярността на повечето диско-песни.
Изведнъж Филис се озова до него, сграбчи го за ръката и го издърпа на дансинга. Сакс с мъка потисна желанието си да се изскубне от нея. Бе сигурен, че отговорът му на подканящата й усмивка е бил в най-добрия случай доста измъчен. Доколкото си спомняше, никога в живота си не бе танцувал. Всъщност не, Сакс Ръсел не бе танцувал. Със сигурност Стивън Линдхолм бе танцувал хиляди пъти. Затова Сакс започна леко да подскача нагоре-надолу в ритъма на басите, въртейки неуверено ръцете си, и се усмихваше на Филис в отчаян опит да симулира жизнерадостно удоволствие.
По-късно вечерта, докато по-младите от „Биотика“ все още танцуваха, Сакс слезе с асансьора до кухните, за да вземе още малко мляко. Когато се върна в асансьора, Филис вече беше в кабината. Явно идваше от етажа на спалните.
— Чакай да ти помогна — каза тя и пое от ръцете му две от четирите найлонови пликчета. След като го направи, леко се наведе към него (беше малко по-висока от Сакс) и го целуна по устните. Той отвърна на целувката й, но беше толкова шокиран, че не можа да почувства нищо, докато тя не се отдръпна. Споменът за езика й между устните му беше като втора целувка. Опита се да не изглежда толкова объркан, но от начина, по който Филис му се усмихна, разбра, че не е успял.
— Май не си чак такъв голям сваляч, какъвто изглеждаш — каза тя. Това го накара да се почувства още по-разтревожен. Ако трябваше да бъде точен, никога не му се бе случвало подобно нещо. Той се опита да се посъвземе, но в този момент асансьорът забави ход, вратите леко изсъскаха и се отвориха.
По време на десерта и през останалата част от партито Филис повече не се приближи до него. Но когато хората започнаха да се разотиват и Сакс се запъти към асансьора, Филис се приплъзна в кабината точно в мига, преди вратите да се захлопнат. Щом асансьорът тръгна, тя отново го целуна. Той отговори на целувката, опитвайки се да прецени какво би направил Линдхолм в тази ситуация. Чудеше се дали има някакъв начин да се измъкне без неприятности. Когато кабината спря, Филис се облегна назад и промълви със замечтан и нефокусиран поглед: