— Изпрати ме до стаята ми.
Той пое ръката й като някакъв крехък лабораторен инструмент и бе заведен до нейната стая — малка „килия“ като всички останали. На прага отново се целунаха, въпреки че Сакс чувстваше, че това е последната му възможност да се измъкне невредим, без значение грациозно или не. Когато тя се отдръпна, за да промърмори: „Можеш да влезеш, ако искаш“, той я последва безропотно. Пенисът му стърчеше сляпо нагоре към звездите, хромозомите му бръмчаха шумно — бедните глупаци! — чувствайки шанса си да постигнат безсмъртие. Доста време бе изминало от последния път, когато се бе любил с някого, ако се изключеше Хироко, понеже срещите им, независимо, че бяха приятни, не бяха страстни, а по-скоро продължение на ритуала на къпането. Докато Филис определено беше възбудена и тази възбуда незабавно се предаде и на Сакс. Те се хвърлиха на леглото и започнаха непохватно да се милват един друг през дрехите. Филис плъзна панталона по бедрата му и възбуденият му член изскочи свободно нагоре като илюстрация на егоистичната генетична теория. Той само се засмя, докато се мъчеше да свали дългия вертикален цип на комбинезона й. Линдхолм би бил възбуден от неочакваната случка и не би се безпокоил за нищо. Значи и той трябваше да се чувства така. От друга страна, въпреки че не харесваше съвсем Филис, той я познаваше. Между тях съществуваше онази връзка, характерна за членовете на Първата стотица и всички спомени от годините, прекарани заедно в Андърхил. Имаше нещо възбуждащо в това да правиш любов с жена, която познаваш от толкова отдавна. Освен това, както изглеждаше, всички от Първата стотица бяха полигамни, с изключение на него самия и Филис. Ето че сега наваксваха пропуснатото. А и тя бе доста привлекателна. Пък и той определено я желаеше.
Сакс се впусна в работата си по ледника и околния терен. Филис понякога излизаше навън, но по никакъв начин не издаваше, че между тях има нещо. Сакс се съмняваше, че Клер (или Джесика!) или който и да е бе разбрал какво се е случило — или по-точно „случвало“, понеже не беше само онзи път. Това бе още едно затруднение: как Линдхолм би реагирал на очевидното желание на Филис за дискретност? Но в края на краищата не беше чак толкова важно. Линдхолм бе повече или по-малко принуден да действа така, както би действал и Сакс — въпрос на рицарство, услужливост или нещо от този род. Просто запазиха случилото се за себе си, както биха направили и в Андърхил, и на борда на „Арес“, или в Антарктика. Старите навици трудно се променят…
А и работата по глетчера достатъчно улесняваше това. Ледът и нагънатият терен около него бяха много увлекателно поле за действие. Имаше много неща за изучаване и проумяване.
Повърхността на глетчера, както и се предполагаше в специализираната литература, бе извънредно нееднородна — по време на наводнението тя се бе примесила с реголит и сега бе осеяна с кухини. Камъните и по-големите скали над повърхността бяха разтопили леда под тях, който след това отново бе замръзнал. Този ежедневен цикъл ги бе оставил почти изцяло потънали. Всички върхове на глетчера, издигащи се над повърхността като гигантски долмени, при по-близко проучване се оказаха дълбоко надупчени. Заради страшния студ ледът бе крехък и чуплив, а движението му надолу бе бавно благодарение на ниската гравитация. Но въпреки всичко той се придвижваше надолу като река на забавен каданс и тъй като източникът му бе празен, цялата маса евентуално щеше да спре някъде към Ваститас Бореалис. Човек можеше да забележи движението на глетчера по новите и нови области натрошен лед, които се появяваха всеки ден — нови пукнатини, пропаднали върхове, пропукани айсберги. Тези нови повърхности се покриваха набързо от ледени цветя, чиято соленост допълнително ускоряваше кристализацията.
Увлечен от работата си, Сакс свикна да излиза сам всеки ден призори и да върви по пътеките, павирани от обитателите на станцията.
Докато се скиташе из мразовитите местности, забеляза множество различни видове снежни водорасли и лишеи. Обърнатите към глетчера склонове на двата странични хребета бяха гъсто населени, нашарени с кръпки от зелено, златно, маслиненозелено, черно, ръждивочервено и още множество други цветове и нюанси — според някои тридесет или четиридесет.
Освен видовете, които Сакс можеше да разпознае с помощта на снимките в паметта на компютъризираната си гривна, имаше и много такива, които не бяха в списъка. Реши да взима образци от тези неописани видове и да ги показва на Клер и на Джесика.