Но лишеите бяха само началото. На Земята областите от натрошени камъни, открити от отдръпващия се лед или от новообразуващи се планини, се наричаха скални полета. Тези области първо бяха колонизирани от микробактерии и лишеи, които заедно с химическата ерозия започваха да разрушават скалите и да ги превръщат в първична недоразвита почва. Тогава в коренната скала се вмъкваше достатъчно органична материя, за да се развие и друга флора.
А ето че вече и на Марс имаше скални полета. Клер и Джесика предложиха на Сакс да прекоси глетчера и да се спусне към страничната морена. Той последва съвета им. След около половин час ходене спря върху една висока до коляното му масивна скала. Пред него в каменистата падина до глетчера се простираше влажно парче равна земя, което леко примигваше в светлината на късната сутрин. Определено разтопената вода я бе заливала през повечето дни — дори сега в абсолютната утринна тишина се чуваше звукът на малките ручейчета, течащи изпод ръба на ледника. Сред този миниатюрен речен басейн през сребристите нишки на течащата вода се виждаха цветни точици. Бяха навсякъде и се набиваха на очи. Цветя. Сивата пустош бе обсипана с разноцветни точици — червени, сини, жълти, розови, бели.
Цветята растяха върху малки, покрити с мъх могилки или бяха сгушени сред листата. Всички растения бяха плътно притиснати към тъмната повърхност, която сигурно бе доста по-топла от въздуха над нея. Нищо, освен стръковете трева, не се издигаше на повече от един-два сантиметра над земята.
Цялата сутрин Сакс бавно обикаля от растение на растение, използвайки компютъризираната си гривна, за да разпознае елдата, лупината-джудже, детелината-джудже, котешките лапички, песъчарката и най-накрая съименника си — Saxifraga Hirculus, обичничето. Разрушителят на скали. Никога не бе виждал обичниче, освен на снимки. Прекара дълго време в гледане на тънките стъбълца, покрити с дълги листа, които завършваха с малки сини цветчета.
Когато се върна в станцията, Сакс за дълго се уедини в лабораториите, като изучаваше събраните образци през микроскоп, провеждаше най-различни тестове и след това обсъждаше резултатите с Беркина, Клер и Джесика.
— В по-голямата си част са полиплоиди, нали? — попита ги той веднъж.
— Да — отговори Беркина.
Полиплоидите бяха често срещано явление из местата с голяма надморска височина на Земята, така че това не беше изненадващо. При тях се наблюдаваше един доста необичаен феномен: удвояване, утрояване или дори учетворяване на оригиналния хромозомен набор в растението. Сакс предположи, че това е начинът, по който растенията избягват разрушителните ефекти на прекомерната мутация. Ултравиолетовата радиация разрушаваше генотипа, но ако гените бяха копирани в друг хромозомен набор, вероятността от генотипно увреждане значително намаляваше. По този начин се премахваха пречките пред размножаването.
— Открихме, че дори и да не започнем с полиплоиди, те се променят след едно-две поколения.
— Намерихте ли причината за това?
— Не.
Поредната загадка. Сакс се взря в микроскопа, раздразнен от този доста поразителен пропуск в учудващо рехавата структура на биологичната наука. Но не можеше да направи нищо. И той самият се бе сблъсквал с този проблем в лабораториите си в Наблюдателницата Екус. Оказало се бе, че полиплоидите наистина бяха подложени на повече ултравиолетово лъчение, отколкото един жив организъм би понесъл. Само че как клетките правеха разликата и как всъщност след това удвояваха, утрояваха или учетворяваха броя на хромозомите си…
— Длъжен съм да кажа, че съм изненадан колко цветущо е всичко.
Клер се засмя щастливо.
— Мислех си, че след Земята тук ще ти се стори голо и безплодно.
— Е, не съвсем… — Той се прокашля. — Просто не очаквах да намеря нещо друго, освен водорасли и лишеи. Но тези скални полета наистина процъфтяват. Мисля, че ще отнеме известно време…
— Би отнело на Земята. Но не забравяй, че ние тук не хвърляме семената някъде си, след което само да чакаме какво ще се случи. Всеки отделен вид трябва да бъде подсилен, за да се увеличи устойчивостта и скоростта на растежа.
— Всичко ми се струва толкова бързо. Явно се е случило, преди да бъде построена Солета.
— Цялата работа е там — намеси се Джесика от бюрото си в другия край на стаята, — че навън няма никаква конкуренция. Вярно, че условията са повече от сурови, но и растенията са корави. Така че когато ги изкараме навън, те нямат никаква конкуренция, която да ги забави.
— А и условията тук са много по-леки, отколкото в повечето други области на Марс — вметна Беркина. — На юг зимно време слънцето е в афелий, а и надморската височина е голяма. А тук зимно време слънцето е в перихелий, а надморската височина е около хиляда метра. Доста мек климат. В много отношения по-добър от този в Антарктика.