— Ама че хала! — изкрещя Филис в ухото на Сакс.
— Катабатичен вятър — отвърна той, като гледаше как скупчените ледени върхове изчезват, покрити с прах. — Спуска се от Тарсис. — Видимостта намаляваше с всеки изминал миг. — Трябва да се опитаме да стигнем до станцията.
Поеха обратно по пътеката, като пристъпваха внимателно от една изумруденозелена точка на друга. Но видимостта продължаваше да намалява, докато най-накрая и двамата с мъка започнаха да различават маркерите. Филис предложи:
— Хайде да се подслоним зад тези айсберги.
Тя закрачи с лекота към леденото възвишение. Сакс ситнеше зад нея, мърморейки предупрежденията си:
— Внимавай, много от тези върхове имат пукнатини в основата си…
Точно се протягаше, за да я улови за ръката, когато Филис пропадна надолу, сякаш уловена във вълча яма. Сакс успя да хване прелитащата покрай него китка… и бе рязко дръпнат надолу. Коленете му болезнено се удариха в леда. Филис все още падаше, по-точно, плъзгаше се надолу по един улей в края на плитката пукнатина. Сакс би следвало да я пусне, но инстинктивно продължаваше да я държи за китката, в резултат на което бе издърпан с главата напред. И двамата се стовариха в слегналия се по дъното на пукнатината сняг, който поддаде. Те пропаднаха наново и се приземиха с трясък върху замръзналия пясък след кратко, но ужасно свободно падане.
Сакс се стовари право върху Филис и затова му нямаше нищо. По интеркома долови от нейната страна някакви тревожни засмукващи звуци, но скоро му стана ясно, че просто си е изкарала въздуха при падането. Когато успя да си поеме дъх, тя деликатно изпробва един по един крайниците си и заяви, че всичко е наред. Сакс направо се възхити на издръжливостта й.
Материята на дясното коляно на костюма му се бе скъсала, но като цяло се чувстваше добре. Той извади от джоба на бедрото си залепваща лента и залепи скъсаното. Коляното му все още можеше да се сгъва, без да изпитва болка, така че Сакс забрави за него и се изправи.
Дупката, в която се бяха приземили, беше доста дълбока — приблизително два метра над протегнатата му нагоре ръка. Намираха се в издължена кухина в долната половина на пукнатината, която имаше форма като стъкло на часовник. Долната й част бе от лед, а горната — от заледена скала. Неравният кръг небе, който се виждаше от дупката над главите им, имаше матов прасковен цвят, а синкавият лед на пукнатината проблясваше с отразената мъглява слънчева светлина, затова ефектът от смесването на двата цвята бе леко опалесциращ и сякаш нарисуван. Но това изобщо не променяше факта, че бяха в капан.
— Щом забележат, че сигналите са прекъснали, ще излязат да ни потърсят — обади се Сакс.
— Да, но дали ще успеят да ни открият?
Той сви рамене.
— Посоката на сигнала се записва.
— Ами вятърът! Видимостта може да спадне до нулева!
— Е, да се надяваме, че някак си ще се справят.
Пукнатината бе издължена на изток, подобно на някакъв дълъг и тесен коридор. Сакс се наведе, запали фенера на шлема си и го насочи към пространството между скалата и леда. Коридорът очевидно водеше към източната страна на ледника. Възможно бе да стигаше до някоя от многото дребни пещери в страничния край на глетчера. Затова, след като сподели тази си мисъл с Филис, той тръгна на разузнаване, като я остави да стои на същото място, за да могат евентуалните им спасители да открият поне някого на дъното на дупката.
В бляскавия конус на светлината от прожектора му ледът имаше наситен кобалтовосин цвят. Отново резултат от ефекта на разсейването на Рейли — същият ефект, който правеше небето да изглежда синьо. Дори да изключеше фенера си, наоколо бе достатъчно светло, затова Сакс предположи, че ледът над него не е особено дебел — вероятно толкова, колкото бе и височината на падането им.
Гласът на Филис го попита по интеркома как е.
— Добре съм — отвърна той. — Мисля, не този коридор е възникнал в резултат от сблъсък между ледника и някакъв напречен насип. Доста е вероятно да преминава под целия глетчер.
Да, ама не! След стотина метра ледът отляво се сля със заледената скала отдясно. С други думи, задънена улица.
По обратния път Сакс често се спираше, за да огледа пукнатините в леда и парчетата скала под краката си, които може би бяха откъртени от насипа. В една от пукнатините кобалтовият лед ставаше синьо-зелен. Сакс бръкна с пръст вътре и издърпа дълга тъмнозелена маса, която отвън бе замръзнала, но вътрешността й бе все още мека. Това бе някакво дълго синьо-зелено водорасло.