— Еха! — промърмори той, отскубна една-две от замръзналите нишки, после пъхна останалите обратно в родната им пукнатина. Бе чел, че по принцип водораслите живеят доста дълбоко под леда и скалите, а бактериите — дори още по-дълбоко от тях. Но самият той да открие подобен образец тук долу, толкова далеч от слънчевите лъчи — това за него бе равносилно на откритие.
Сакс изгаси прожектора си и бледото сияние на кобалтовата ледникова маса отново го обгърна. Как би могло каквото и да е живо същество да живее на толкова студено и мрачно място?
— Виж — обърна се той към Филис, когато се върна при нея, — това е синьо-зелено водорасло. Покрило е почти цялата пукнатина.
Филис му хвърли само един кратък поглед. Сакс седна, извади от джоба си чантичката за образци и постави водораслото в нея, след което се взря в него с двадесеткратното увеличение на лещите си. Те нямаха чак толкова голяма мощност, че да му позволят да разгледа всичко, което желаеше да види, но все пак успя да различи дългите зелени нишки, които изглеждаха леко слузести, докато се размразяваха. В неговия лектерн имаше каталог от снимки с подобно увеличение, но въпреки това Сакс не успя да открие вид, който във всичко да наподобява открития от него.
— Може да се окаже неизвестен вид — каза той. — Чудя се дали наистина степента на мутация тук е по-висока от стандартните стойности. Трябва да проведем един-два експеримента, за да установим така ли е или не.
Филис не отговори.
Сакс продължи да разсъждава наум, докато проучваше каталозите. След известно време чуха пукане и съскане по радиото. Филис превключи на общата честота и завика. Скоро чуха и гласове по интеркома, а не след дълго през отвора над главите им се подаде шлем.
— Тук сме! — извика Филис.
— Само секунда — обади се Беркина, — ей сега ще ви спуснем въжена стълба.
След едно тромаво и олюляващо се изкачване те се озоваха върху повърхността на ледника, примигвайки в мрачната дневна светлина. Трябваше отново да се наведат, за да устоят на поривите на вятъра, които все още бяха доста мощни. Филис се смееше и разказваше (по обичайния си начин) какво им се бе случило.
— Ние се бяхме хванали за ръце, за да не се загубим, и бум! — се изтърсихме право долу!
Техните спасители им описаха грубата сила на най-мощните ветрове. С две думи, на пръв поглед всичко се връщаше към нормалния си ход. Но когато се прибраха в станцията и свалиха шлемовете си, Филис му хвърли един кратък изпитателен поглед. Изражението й бе доста любопитно, сякаш долу в пукнатината той бе разкрил нещо от себе си, което я бе накарало да се държи изключително предпазливо. Сякаш някак си й бе напомнил за нещо. Сякаш долу се бе държал по начин, който неопровержимо бе издал, че човекът, който стои до нея, е всъщност нейният стар приятел Сакс Ръсел.
Северната есен бе в разгара си. Те продължаваха да работят над глетчера. Пред очите им дните ставаха все по-къси, а ветровете — все по-студени. Големи ледени цветя с невероятно сложни форми израстваха върху ледника всяка нощ и се разтапяха по краищата всеки следобед, след което отново замръзваха през нощта и служеха като основа за нови, още по-заплетени венчелистчета, които се появяваха на следващата сутрин. Докато гледаше неравната бяла пустош и чувстваше как вятърът го пронизва до кости дори и през по-дебело подплатения му костюм, Сакс си мислеше, че тази зима се очертава невероятно сурова и че замръзването на всичко живо е неминуемо.
Но първите погледи често лъжеха. Естествено, измръзване щеше да има. Но и растенията ставаха по-издръжливи. Както казваха хората, които зазимяваха растенията, „приготвяха се за атаката на зимата“. Сакс откри, че му харесва навън, под ниските мрачни облаци, върху бялата повърхност на заснежения глетчер, да се олюлява от вятъра и да крачи през наносите. Но Клер искаше той да се завърне в Бъроуз, за да се включи в работата върху един тундров тамариск, където усилията им почти се бяха увенчали с успех. Филис и останалите от групата на „Армскор“ и „Транзишънъл Оторити“ също се връщаха. Така че един ден те оставиха станцията в ръцете на малка група ботаници, качиха се по колите си и отпътуваха на юг заедно.
Сакс простена, когато разбра, че Филис и групата й ще се връщат с тях. Надяваше се, че обикновената физическа раздяла ще сложи край на връзката му с Филис и ще го отдалечи от изпитателния й поглед. Но щом щяха да се връщат заедно, явно трябваше да предприеме нещо. Налагаше се да скъса с нея, ако искаше всичко да приключи. А той искаше. Идеята да се забърква в подобна каша бе лоша от самото начало. Да си поговорим за изблика на необяснимото… Е, избликът бе свършил, а той бе оставен в компанията на една личност, която в най-добрия случай бе дразнеща, а в най-лошия — опасна. А и естествено не му беше приятно да си мисли, че не е бил прав през цялото това време. Нито едно от действията му поотделно не бе нещо особено. Но взети заедно, се получаваше чудовищен резултат.