Средната температура на марсианската повърхност преди пристигането им беше около 220°К. Една от целите на тераформирането, с която всички бяха съгласни, бе да се доведе тази средна температура малко над точката на замръзване на водата — 273°К. Всички методи за повишаване на температурата се преценяваха според ефективността на причиняваното от тях затопляне. Резюмето, пред което се бе спрял Сакс, разглеждаше построените лично от него вятърни двигатели. В текста се споменаваше, че за над седем десетилетия въпросните двигатели са прибавили към температурата на планетата не повече от 0,05°К. И колкото и да му се искаше, Сакс не можеше да открие нито една грешка в изчисленията и предположенията на автора.
Той продължи да зяпа. Един монитор отново го накара да спре. „Глобалното затопляне като резултат от освободените във въздуха халогеноводороди“. Статията описваше работата на атмосферния химик С. Симън и на няколко от неговите студенти. След като прочете всичко, Сакс се почувства значително по-добре. Когато през 2042 година го бяха поставили начело на проекта „ТЕРАФОРМИРАНЕ“, той незабавно бе лансирал строежа на фабрики, които да произвеждат и освобождават в атмосферата специална смес от оранжерийни газове — въглероден тетрафлуорид, хексафлуоретан и серен хексафлуорид с незначителна примес от метан и азотен оксид. Сега тази смес бе наречена „Коктейл Ръсел“. Според таблиците, изготвени от Симън, фабриките продължили да работят дори след събитията от 2061 година и да поддържат съотношението от около 25 части коктейл на един милион части въздух. В статията се изказваше предположението, че действието на „Коктейла Ръсел“ бе довело до затопляне на повърхността с около 12°К.
Сакс се отдалечи с лека усмивка. 12°К! Ето това вече беше нещо! Над 20% от количеството, което им бе необходимо! И то само със създадено преди години и продължаващо непрекъснато оттогава насам производство на един безупречно разработен коктейл. Изглеждаше елегантно. Направо елегантно. В обикновената физика имаше толкова удобни неща…
Беше десет часа сутринта и Х. К. Боразяни, един от най-добрите атмосферни химици на Марс, започваше най-интересната лекция за деня, която касаеше точно проблемите на глобалното затопляне. Боразяни очевидно възнамеряваше да представи своите оценки относно заслугите на всички опити за затопляне до 2100 година — една година преди Солета да започне да функционира. Разговорът щеше да се проведе в една от най-големите зали, където вече се бяха събрали най-малко няколко хиляди души. Сакс успя да хване точно началото и застана прав зад последната редица столове.
Боразяни бе нисичък, тъмнокож човек с бяла коса, който говореше с показалка в ръка, застанал пред огромен екран, на който се прожектираха изображения от използваните методи за затопляне: черен прах и лишеи на полюса, построени на Луната огледала, които обикаляха в орбита, мохоли, фабрики за оранжерийни газове, ледени астероиди, които изгаряха в атмосферата, азотоотнемащи бактерии. Сакс беше поставил началото на всеки един от тези процеси през 40-те и 50-те години и затова гледаше по-задълбочено от останалите. Единствената очевидна стратегия, подмината от него през тези години, бе изпускането на СО2 в атмосферата. Хората, които поддържаха този метод, искаха да постигнат бърз парников ефект и да доведат нивото на СО2 до приблизително 2 бара с аргумента, че това ще предизвика изключително бързо затопляне, ще спре ултравиолетовата радиация и ще ускори растежа на флората. Всичко това без съмнение беше истина, но подобно ниво на СО2 щеше да бъде смъртоносно за хората и останалите животни. Въпреки че защитниците на плана споменаваха за някаква втора фаза, когато щял да се премахне излишъкът на СО2 от атмосферата и да се замени с газ, годен за дишане, методите им за това бяха много неясни, също като преценките им колко време би отнел процесът — според тях от 100 до 20 000 години. И през цялото време небето щеше да е млечнобяло…