Сакс не мислеше, че това е най-елегантното разрешение на проблема. Лично той предпочиташе своя еднофазен проект, който се насочваше директно към евентуалната цел.
Боразяни премина към газовия коктейл. Но според него ефектът от тази стратегия бе 14°С. Той подкрепи думите си с цитат от някаква статия отпреди 20 години с автор Дж. Уоткинс. Сакс забеляза Беркина, който бе седнал наблизо. Промъкна се до него, наведе се и прошепна в ухото му:
— Защо не използва за доказателство работата на Симън?
Беркина се ухили и отговори също шепнешком:
— Преди няколко години Симън публикува статия, в която бе използвал изчисления на Боразяни относно взаимодействието на ултравиолетовата радиация и халогеноводородите. Беше ги попроменил леко, но въпреки това подчерта заслугата на Боразяни. Само че винаги след това, когато използваше тези изчисления, цитираше собствената си статия. Това именно вбеси Боразяни. Затова сега той е на мнение, че всички статии на Симън са направени въз основа на тези на Уоткинс. И винаги, когато говори за затоплянето, цитира Уоткинс и се държи така, сякаш Симън въобще не съществува.
— Аха — промърмори Сакс. Той се изправи, усмихвайки се вътрешно на дребното, но доста обидно отмъщение на Боразяни.
Сакс и Беркина отидоха да обядват в едно малко кафене точно в подножието на Бранч Меса. Около тях се хранеха учени от целия Марс, които разговаряха за сутрешните събития.
— Според нас това са единици на милиард.
— Не, сулфатите реагират доста умерено.
И така нататък… Явно хората на съседната маса обсъждаха всевъзможни промени в двуфазния модел. Една от жените спомена нещо за повишаване на средната температура до 295°К — със 7°К по-висока от средната температура на Земята.
Тази припряна и лакома жажда за топлина накара Сакс да се намръщи. Не виждаше разумна причина защо на хората не им бе достатъчен досегашният напредък. В края на краищата главната цел на проекта не бе затоплянето, а създаването на годна за живот планета. А досегашните резултати не даваха повод за недоволство. Атмосферата в настоящия момент беше 160 милибара и бе съставена от приблизително равни части въглероден диоксид, кислород, азот и малък процент аргон и други газове. Сакс не беше чак толкова доволен от този състав, но това бе най-доброто, на което бяха способни, като се вземеше предвид, че бяха започнали с една обикновена смесица летливи елементи. Сегашното състояние представляваше съществена стъпка към замисления от Сакс състав, който според формулировката на Фог беше:
300 милибара азот
160 милибара кислород
30 милибара аргон, хелий и т.н.
10 милибара въглероден диоксид
Общо — 500 милибара
Всички тези цифри бяха фиксирани от физическите изисквания и най-различни ограничения. Липсата на азот беше един от най-големите проблеми, с които някога се бе сблъсквало тераформирането — нуждаеха се от повече, колкото имаше във въздуха и в почвата, взети заедно.
Сакс обядва мълчаливо, забил поглед в масата, като усилено размишляваше. Сутрешната дискусия го бе накарала да се замисли дали решенията му от 2042 година бяха правилни — дали тогавашното състояние на атмосферата оправдаваше опита му за монофазен преход към годна за живеене повърхност. Не че сега можеше да се направи кой знае какво. След като обмисли всичко, той все още бе на мнение, че е действал правилно.
Но явно имаше хора, за които високите температури бяха по-важни, отколкото годната за дишане атмосфера. Явно си мислеха, че могат да вдигнат нивото на СО2 до небето, да затоплят чудовищно повърхността и след това без никакъв проблем да смъкнат нивото до нормални стойности. Сакс не бе чак толкова сигурен за последното. Според него всяка двуфазна операция щеше да е доста оплетена — дотолкова, че едва ли щяха да се вместят в рамките на предполагаемите 20 000 години, определени за предишните подобни операции. Това го накара да се замисли. Не виждаше смисъла. Защо хората искаха да рискуват подобни дългосрочни неща? Да не би да бяха толкова впечатлени от вече достъпните нови технологии, та да вярваха, че всичко е възможно?
— Как ти се стори това „пастрами“? — попита го Беркина.
— Кое?
— „Пастрами“. Така се казва сандвичът, който току-що изяде, Стивън.
— А! Добре, добре… Сигурно е бил хубав.