Сакс всеки ден от сутрин до вечер присъстваше на всички конференции, като практически живееше в стаите и залите на Конгресния център и си бъбреше с колегите, с авторите на проектите и със съседите си. Много пъти му се налагаше да се преструва, че не познава хора, с които преди бе работил заедно. Това толкова го изнервяше, че се стараеше по възможност да ги избягва, но явно хората не чувстваха, че им напомня за някой, когото са познавали, затова той в повечето случаи можеше да се съсредоточи върху науката. Вече навлизаха в последните дни на конференцията и по-специфичните въпроси бяха измествани от общи представяния и семинари, включително и представянията в главните зали на онези огромни нови проекти, наречени от хората „проекти-чудовища“. Те бяха толкова интересни, че заради тях всички променяха личните си планове. Когато се обсъждаше подобен проект, учените всъщност спореха каква линия трябваше да следват оттук нататък. Това винаги превръщаше дискусиите в кавга, особено сега, когато хората вмъкваха информация от предишните представяния като защита на собствените си позиции, без значение какви бяха те. Започваха да навлизат в онази злополучна зона, където науката заприличваше на политика, а статиите бяха основание за предлагане на субсидии. Беше тревожно човек да наблюдава как тази изродена мрачна зона покрива все повече и повече неутралния до този момент терен на конференцията.
Последната сутрин от конференцията се състоя дискусия по въпроса за въглеродния диоксид. Спорът бързо се превърна в пледоария в защита на Солета и въздушната леща, подета страстно от няколко специалисти, работещи за „Субараши“. Сакс се настани най-отзад и изслуша ентусиазираните им описания на огледалата, като се чувстваше с всеки изминал момент по-напрегнат и по-нещастен. Той харесваше самата Солета, която всъщност представляваше доразвит и подобрен вариант на едновремешните орбитални огледала, но въздушната леща бе изключително могъщ уред, който, ако заработеше дори с непълна мощност, щеше да изпари хиляди милибара газове (и най-вече СО2) в атмосферата. Съгласно монофазния модел на Сакс това бе, меко казано, нежелан ефект. Всяка разумна линия на действие би оставила СО2 да си лежи в реголита. Не, имаше един-два солени въпроса относно ефектите на тази лупа, които просто се налагаше да бъдат зададени. На екипа на „Субараши“ трябваше да бъде забранено да действа, преди да се посъветва с някой друг, а не с марионетния комитет на „Транзишънъл Оторити“. Само че Сакс не искаше да привлича вниманието към себе си, затова можеше единствено да седи между Клер и Беркина, да се върти нервно на стола и да се надява, че някой друг ще зададе въпросите, които го вълнуваха.
И понеже тези въпроси бяха колкото солени, толкова и очевидни, естествено се намери кой да ги зададе. Един учен от екипа на „Мицубиши“, които отдавна непрекъснато враждуваха със „Субараши“, стана и доста учтиво попита какво ще стане с парниковия ефект, който неминуемо щеше да настъпи в резултат от покачването на нивото на СО2. Но учените от „Субараши“ отвърнаха, че именно на това се надяват, понеже топлината никога нямало да бъде достатъчно, а 700 или 800 милибара били за предпочитане пред 500. („Не и ако са СО2“, промърмори Сакс на Клер. Тя кимна.)
Х. К. Боразяни стана, за да изрази гласно мнението на Сакс. Последваха го много други. Доста от присъстващите все още използваха като модел схемата на Сакс и по различни начини посочваха трудностите по отстраняването на излишъка от СО2. Но имаше и много такива — главно от „Консолидейтид“, „Субараши“ и „Армскор“ — които мислеха, че подобни трудности щели да бъдат съвсем малко. Някой дори подметна, че атмосфера, съставена от голям процент СО2 не би била чак толкова лоша идея. Една екосистема, съставена от устойчиви на СО2 насекоми, както и някои видове генетично подобрени животни, щяла да процъфтява в подобна атмосфера. А хората щели да могат да се разхождат навън без нищо по-обременително от лицеви маски.
Това накара Сакс да стисне здраво зъби. За щастие, имаше и други, които бяха не по-малко вбесени от него, така че той можеше да си седи на стола, докато останалите скачат на крака, за да изразят възмущението си от тази фундаментална промяна на целите на тераформирането. Спорът бързо се разгорещи и се изпълни с омраза.
— Това да не ви е джунгла!
— Изказвате скрито предположение, че хората могат да бъдат генетично променени, така че да станат устойчиви на СО2! Това е направо смехотворно!
Много скоро стана ясно, че така доникъде няма да стигнат — всеки говореше, без да слуша и се придържаше единствено към своето мнение, което естествено съвпадаше с интересите на работодателя му. Наистина подобно държание не им подхождаше. Взаимната антипатия караше всички да се отдръпват. Сакс виждаше как хората около него сгъват програмите си, изключват компютрите си и разменят помежду си думи шепнешком — всичко това, докато ораторите още говореха. Че беше невъзпитано — беше. Но само след една-две секунди размисъл ставаше ясно, че всъщност спорят за решения, свързани с линията им на поведение, които в никакъв случай не бяха на нивото им на учени. Това естествено не се нравеше на никого и хората лека-полека започваха да стават и да излизат насред дискусиите. Зашеметената председателка, една свръхучтива японка, която изглеждаше отчаяна, надвика всички и предложи да закрие сесията. Хората се изнизаха на малки групички. Някои все още говореха разгорещено на съдружниците си, като представяха всичко така, че всъщност излизаше, че само се оплакват на приятелите си.