Сакс тръгна с Клер, Джесика и останалата група от „Биотика“ към Хънт Меса. Качиха се да обядват при Антонио на върха на платото.
— Те ще ни залеят с СО2 — каза Сакс, който повече не можеше да се сдържа. — Не мисля, че разбират какъв огромен удар ще е това за стандартния модел.
— Техният модел е съвсем различен — отбеляза Джесика. — Двуфазен и силно индустриален.
— Но това ще обрече хората и животните на доживотно затворничество под куполите! — възрази Сакс.
— Може би на транснационалните компании не им пука — предположи Джесика.
— Вероятно дори идеята им допада — вметна Беркина.
Сакс направи гримаса.
— Сигурно просто искат да използват Солета и въздушната леща, щом така и така ги има — намеси се Клер. — Сякаш са деца и си играят с играчки. Това е все едно да си на десет години и да ти се иска да използваш увеличителното стъкло, за да запалиш огън. Само че това „стъкло“ тук е доста мощно. Просто не могат да устоят на изкушението да, го използват. А после, както се досещате, ще нарекат изгорените зони канали…
— Това направо е тъпо — рязко заяви Сакс. Когато другите го погледнаха учудено, той се опита да смекчи тона си: — Е, просто е глупаво. Нещо като неясен романтизъм. Това няма да бъдат канали в пълния смисъл на думата — „използваеми връзки между два водни басейна“. А дори и да се опитат да ги използват с такава цел, бреговете им ще бъдат от шлака.
— От стъкло, според тях — поправи го Клер. — Пък и каналите са просто идея.
— Но ние тук не си играем игрички — каза Сакс. Доста му бе трудно да запази чувството на хумор на Стивън точно в този момент. По някаква причина всичко това го дразнеше и дори го натъжаваше. Преди 60 години бяха започнали толкова добре и оттогава насам нещата се бяха развивали нормално, а ето че сега на планетата се бяха изтърсили други хора с различни идеи и различни играчки, правеха си мръсни номерца едни на други и измисляха все по-скъпи и по-мощни методи с все по-малко координация. Направо щяха да съсипят плана му!
Следобедните финални сесии бяха чиста формалност и с нищо не възвърнаха вярата му в конференцията. Същата вечер в стаята си той изгледа новините по видеото по-внимателно от обикновено, като търсеше отговори на въпроси, които и той самият още не бе формулирал. Скалите се рушаха. Камъни с най-разнообразни размери изскачаха от пермафроста заради цикъла „топене-замръзване“. В дефилетата се образуваха каменни глетчери — ледът откъртваше камъни, които се свличаха надолу по клисурите и се държаха по подобие на истинските глетчери.
Това бе промяна в огромни мащаби, която ставаше все по-очевидна и с всяко лято се ускоряваше все повече и повече, щом дните ставаха по-топли, а субмарсианската биосфера проникваше все по-надълбоко. Е, въпреки това всичко все още замръзваше — през зимата напълно, а през лятото — по-малко. Цикъл от рода на този би разкъсал който и да е пейзаж на парченца, а марсианският бе и доста податлив на подобен процес, понеже бе прекарал милиони години в студен и безплоден застой. Загубата на маса причиняваше ежедневно десетки свличания, а нещастните случаи и необяснимите изчезвания не бяха рядкост. Пресичането на страната криеше немалко опасности. Каньоните и новообразувалите се кратери вече не бяха безопасно място дори за нощувка, а камо ли за построяване на град.
Сакс се изправи, отиде до прозореца и се вгледа в светлините на града. Всичко се бе развило така, както някога Ан бе предсказала. Без съмнение тя и останалите червени с отвращение преглеждаха докладите за всяка нова промяна. За тях всичко бе знак, че нещата са тръгнали на зле, а не на добре. Преди Сакс би свил рамене и би подминал подобни изказвания — загубата на маса водеше до излагане на почвата на слънчева светлина, а оттам и до затопляне и разкриване на нови потенциални източници на нитрати и така нататък. Сега обаче, когато спомените от конференцията бяха още свежи, той не бе съвсем уверен в това.