— Хайде, да слезем да пийнем по едно — предложи Дезмънд.
Той заведе Сакс в някакъв евтин бар до един от каналите. Около дългите маси се бе скупчила тълпа строители. Съдейки по изговора им, в по-голямата си част бяха австралийци.
Дезмънд взе четири чаши текила и един инхалатор с азотен оксид.
— Е, какво, ще можем ли скоро да садим агава по повърхността, а?
— Според мен може още сега.
Седнаха, бутайки се, на края на една от масите. Докато пиеха, Дезмънд му крещеше в ухото. Имаше приготвен километричен списък от неща, които Сакс да отмъкне от „Биотика“. Семена, спори, корени на някои хранителни култури, трудни за синтезиране химикали…
— Хироко ми поръча да ти кажа, че наистина й трябва всичко това. На първо място семената.
— Не може ли сама да си ги отгледа? Не обичам да крада.
— Животът е опасна игра — каза Дезмънд и вдигна наздравица по случая — мощно вдъхване на азотен оксид, последвано от як гълток текила. — Ах-х-х…
— Не е въпрос за опасността — възрази Сакс. — Просто не ми харесва да крада от хората, с които работя.
Дезмънд сви рамене и си премълча. На Сакс му хрумна, че тези скрупули може би засягат Дезмънд, който бе прекарал значителна част от XXI век като крадец.
— Ти няма да взимаш нещо от хората — заговори Дезмънд най-накрая. — Ще взимаш от транснационалната компания, която е собственик на „Биотика“.
— Но „Биотика“ е колективна фирма на швейцарците и на „Праксис“. А „Праксис“ не са чак толкова големи чудовища. Това е просто една хлабава егалитарна система, която всъщност много ми напомня за матриархата на Хироко.
— Да де, ако изключиш факта, че са част от една глобална система с доста малка олигархия, която управлява света. Спомни си контекста.
— О, повярвай ми, помня го — промърмори Сакс, сещайки се за безсънните си нощи. — Но все пак човек трябва да прави разлика.
— Да, да. А една от разликите е, че Хироко се нуждае от тези неща, а не може да си ги направи сама, поради необходимостта да се крие от полицията, която работи за чудесната ти компания.
Сакс примигна кисело.
— Всъщност кражбата на материали е една от малкото акции на съпротивата, които ни остават като възможности. Хироко се съгласи с Мая, че саботажите са очевидно доказателство за съществуването на подземния свят и са нещо като покана за репресии и за закриване на „полусвета“. Според нея е по-добре да изчезнем за малко и да ги накараме да си мислят, че никога не сме съществували в особено големи количества.
— Идеята не е лоша — съгласи се Сакс. — Но съм доста учуден, че правиш това, което казва Хироко.
— Много смешно! — намръщи се Дезмънд. — Както и да е, мисля, че в случая идеята е добра.
— Сериозно?
— Е, не съвсем. Но Хироко ме убеди. Може пък да е за добро. Така или иначе обаче ни трябват още много неща.
— Няма ли самата кражба да подскаже на полицията, че все още съществуваме?
— Изключено. Краде се толкова много, че не вярвам да ни забележат. А и доста хора са вътре в играта.
— Като мен, например.
— Е, да, но ти не го правиш за пари, нали?
— И въпреки това не ми се нрави.
Дезмънд се засмя, показвайки каменния си кучешки зъб. Цялата асиметричност на челюстта му и на останалата долна част на лицето му изпъкна на преден план.
— Това е „синдромът на пленниците“. Работиш с тях, опознаваш ги и започваш да изпитваш симпатии към тях. Просто си спомни какво именно правят тук. Хайде, свършвай с тоя кактус и ела да ти покажа това-онова. Неща, които никога не си виждал, въпреки че са тук, в Бъроуз.
Сакс гаврътна на един дъх текилата си, докато Дезмънд вдъхваше последните остатъци от азотния оксид. След около час ходене стигнаха до редицата Барейсови колони, където завиха надясно покрай Принсес Парк и тръгнаха по широкия полегат склон на булевард „Тот“. Щом стигнаха до Тейбъл Маунтин, завиха наляво, тръгнаха по окосената трева и стигнаха до най-западната част на купола, която се извиваше като огромна дъга около Блек Сиртис Меса.
— Виж, връщат се пак към онези душегубки, които трябва да минат за жилища на работниците — каза Дезмънд. — Ето това е жилищният стандарт на „Субараши“. Но забележи как са разположени стаите в платото. В началото, когато Блек Сиртис беше доста далеч от града, на него бе построена фабрика, която произвеждаше плутоний. Сега „Субараши“ строи работническите общежития до нея. Работата на хората е да надзирават обработката и пренасянето на отпадъците на север към Нил и, където ще бъдат използвани от някои от интегралните реактори там. Операцията по почистването обикновено е изцяло автоматизирана, но поддръжката на роботите не е лесна работа. Затова в „Субараши“ са решили, че ще им излезе по-евтино, ако използват хора за повечето дейности.