— Определено е скъпичко! Всички тези огромни проекти сигурно излизат на компаниите маса пари. А те продължават да действат, въпреки че доста сме напреднали с достигането на 273°К. Нищо не разбирам…
— Може би си мислят, че 273°К е прекалено скромно постижение. В края на краищата средната точка на замръзване не е кой знае колко приятна. Доста студеничко за хората. Може да се каже, че това е виждането на Сакс Ръсел за тераформирането. Практично, обаче… — Той се закиска. — А нищо чудно и нарочно да бързат, понеже чувстват, че може и да не им стигне времето. На Земята е голяма каша, Сакс.
— Знам — каза Сакс рязко, — изучавах я.
— А това говори добре за теб. Не, сериозно. Значи знаеш, че хората, които не са били подложени на терапията, стават отчаяни, понеже остаряват, а с всяка изминала година шансовете им да си я получат стават все по-малко и по-малко. А онези, които са били подложени на терапия, особено по върховете, се оглеждат и се чудят какво да правят. 2061 година ги научи какво може да се случи, когато нещата излязат от контрол. Затова те изкупуват държавите като скапани банани в края на пазарния ден. Но това май че не помага. И изведнъж виждат до тях чисто новичка планета, празна и готова за заселване — е, не съвсем, но почти. Пълна с възможности. И най-важното — извън досега на милиардите неподложени на терапия.
Сакс обмисли това.
— Искаш да кажеш — нещо като скривалище? Където да се скрият, ако настъпят кофти времена?
— Точно така. Мисля си, че в тези транснационални компании има хора, които копнеят да видят Марс тераформиран колкото се може по-скоро, и то по необходимост.
— Хм… — каза Сакс и мълча по целия път обратно.
Дезмънд замина на юг, след като изкопчи от Сакс обещание, че ще пооткрадне това-онова от „Биотика“ за Хироко.
— Заминавам да посрещна Ниргал — каза той, прегърна го и изчезна.
През следващия месец и нещо Сакс постоянно мислеше за това, което бе научил от Дезмънд и от видеопрограмите, пресявайки всичко през паметта си, като се тревожеше все повече и повече. Все още спеше неспокойно и всяка нощ прекарваше в бдение дълги часове.
След една подобна безсънна нощ рано сутринта гривната на Сакс иззвъня. Обаждаше му се Филис. Била в града за бизнес-срещи и не би имала нищо против да вечерят някъде заедно.
Сакс се съгласи — със своето учудване и с ентусиазма на Стивън. Срещнаха се още същата вечер в „Антонио“. Целунаха се по европейски и седнаха на една от ъгловите маси, откъдето се откриваше великолепен изглед към града. Вечеряха нещо, което Сакс дори не погледна какво е, и си поговориха за последните събития в Шефилд и „Биотика“.
След десерта си поръчаха по едно бренди и започнаха да отпиват глътка по глътка с наслаждение. Сакс изобщо не бързаше, понеже не знаеше какви са плановете на Филис. А изглежда и тя не бързаше за никъде. Облегна се назад в стола и го погледна весело.
— Май че все пак наистина си ти.
Сакс поклати глава в знак, че не разбира.
Филис се засмя.
— Толкова ми е трудно да повярвам. Никога не съм предполагала, че и на сто години си такъв любовник, Сакс Ръсел. Доста си се променил в сравнение със старите години.
Сакс се разсмя неловко и се огледа наоколо.
— Надявам се, че всичко това има повече смисъл за теб, отколкото за мен — каза той с незаинтересования тон на Стивън. Масите около тях бяха почти празни, а сервитьорите ги бяха оставили насаме. Ресторантът щеше да затвори след около час.
Филис отново се засмя, но по суровия й поглед Сакс внезапно разбра, че е бясна.
— Трябва да съм била сляпа — проговори тя най-накрая. — Предполагам, че просто са ти променили носа и брадичката. Сега се вижда ясно. Но очите и формата на главата са същите. Не е ли забавно колко много неща си спомня и колко забравя човек?
— Така е…
— Наистина не мога да си спомня как изглеждаше преди — продължи Филис. — Единственият образ, който изниква, е как си заврял нос в екрана на компютъра. А сигурно си носил и бяла престилка. Ето така си те спомням — като гигантски лабораторен плъх. — Сега очите й блестяха. — Но някъде в промеждутъците между опитите си се научил доста добре да подражаваш на човешкото поведение, нали? Достатъчно добре, за да заблудиш един стар приятел, който те харесваше такъв, какъвто беше.