— Ние не сме „стари приятели“.
— Не, разбира се — отсече тя. — Предполагам, че не сме били. Ти и твоите „стари приятели“ се опитахте да ме убиете. А между другото убихте хиляди други хора и разрушихте по-голямата част от планетата. Явно приятелчетата ти все още се крият някъде, защото в противен случай ти нямаше да си тук, нали? Всъщност сигурно са навсякъде, защото когато направих ДНК-тест на спермата ти, според официалните архиви на „Транзишънъл Оторити“ ти наистина бе Стивън Линдхолм. Това за малко ме обърка. Но нещо в теб ме караше да се чудя. И когато паднахме в онази пукнатина, нещо сякаш ми проблясна. Сетих се какво се бе случило един път, докато бяхме в Антарктика. Ти, аз и Татяна Дурова бяхме на Нусбаум Ригел. Татяна си навехна глезена и понеже стана късно и вятърът се усили, трябваше да ни закарат с хеликоптер до базата. И докато чакахме, ти намери някакъв скален лишей…
Сакс поклати глава. Наистина бе изненадан.
— Изобщо не си спомням такова нещо.
Той потъна в мисли и затова пропусна част от онова, което Филис казваше в момента, но след това хвана края на изречението:
— … проверихме отново в едно от по-старите копия, които открих в паметта на моя лектерн, и тогава всичко си дойде по местата. А хора, способни да фалшифицират архивите на „Транзишънъл Оторити“, си струва да бъдат наблюдавани. Страхувам се, че не мога да подмина това толкова лесно. Дори и да исках.
— Заплашваш ли ме?
— И аз не знам. Зависи от това, какво ще направиш ти. Можеш просто да ми кажеш къде се криете, колко сте и какво правите там. В края на краищата ти се появи в „Биотика“ само преди една година. Къде беше преди това?
— На Земята.
Усмивката й бе доста страшничка.
— Ако възнамеряваш да се държиш по този начин, ще бъда принудена да поискам помощ от колегите си. Има хора от охраната на Касей Валис, които ще ти помогнат да си възвърнеш паметта.
— Охо!
— Не се изразих метафорично! Не си мисли, че ще ти изтръгват спомените с бой или нещо такова. Повече прилича на извличане. Просто те слагат под една машинка, стимулират хипокампуса ти и ти задават въпроси. А ти отговаряш.
Сакс обмисли казаното от нея. Имаше още много неясни неща около паметта, но несъмнено към онези области на мозъка, за които се знаеше, че играят някаква роля, можеха да бъдат приложени някои доста груби нещица — фокусиран ултразвук и още Бог знае какви чудеса. Следователно със сигурност можеше да стане опасно…
— Е? — попита Филис.
Той погледна триумфалната й хищна усмивка. Чиста проба подигравка. Изведнъж го заля толкова огромна ненавист към Филис, че му струваше доста усилия да запази лицето си безизразно. След малко се прокашля и каза:
— Май ще е по-добре да ти разкажа всичко.
Тя кимна строго, сякаш бе очаквала именно такова решение, и се огледа наоколо. Вече целият ресторант беше празен. Сервитьорите седяха на една от масите и се лигавеха над няколко чашки ракия.
— Хайде — каза Филис, — да отидем в офиса.
Сакс кимна и се изправи сковано. Десният му крак бе изтръпнал. Той закуцука след нея. Казаха „лека нощ“ на сервитьорите и излязоха.
Качиха се в асансьора. Филис натисна бутона за етажа на метрото. Пак в асансьор, по дяволите… Сакс си пое рязко дъх и извъртя глава към таблото, сякаш за да види нещо странно върху него. Филис проследи погледа му. С отсечено движение той я удари с юмрук в челюстта. Тя се блъсна във вратата на асансьора и се свлече на пода, замаяна и дишаща на пресекулки. Двете най-изпъкнали кокалчета на дясната му ръка го боляха ужасно. Той натисна бутона два етажа над метрото, където имаше дълга галерия през Хънт Меса, с разположени от двете страни магазини, които по това време сигурно щяха да са затворени. След това сграбчи Филис под мишниците и рязко я вдигна. Тя бе по-висока от него, отпусната и тежка. Когато вратата на асансьора се отвори, той се приготви да вика за помощ. Но отвън нямаше никой. Сакс преметна ръката на Филис през рамото си и я замъкна до един от малките картове, които стояха до асансьора за по-удобно, ако на някого му се приискаше да прекоси платото по-бързо или пък носеше нещо тежко. Хвърли тялото на задната седалка. Филис изстена, сякаш вече идваше в съзнание. Сакс седна на шофьорското място и натисна педала на газта докрай. Малката количка се понесе напред. Той откри, че диша тежко и е мокър от пот.
Спря карта до тоалетните. Филис безпомощно се изтърколи на пода, стенейки по-силно от всякога. Скоро щеше да се съвземе, ако вече не беше. Сакс слезе от колата и изтича да провери дали в мъжката тоалетна има някой. Оказа се, че е празна, затова той се върна, нарами Филис на гръб, замъкна я пред вратата на тоалетната и я стовари на земята. Главата й се удари глухо в бетонния под и стоновете замряха. Сакс отвори вратата и издърпа тялото навътре, след което затвори и заключи.