Част пета
Бездомен
Биогенезата е на първо място психогенеза. Тази истина важи най-вече на Марс, където ноосферата се бе появила преди биосферата. Отначало слой мисъл обгръщаше планетата отдалеч, изпълвайки я с истории, планове и мечти до момента, в който Джон стъпи на повърхността и каза: „Ето ни и нас!“ Това бе мигът, в който пламна искрата. Оттогава насам зеленината започна да се разпространява из цялата планета като горски пожар, докато в края на краищата Марс не запулсира в ритъма на свещената зелена сила viriditas. Сякаш самата планета бе почувствала, че нещо й липсва. Разумът докосна скалата, ноосферата проникна в литосферата и липсващата биосфера изведнъж изскочи на празното място с изумителна неочакваност — така, както хартиеното цвете внезапно изскача от ръкава на фокусника.
Или поне така се струваше на Мишел Дювал, който страстно бе обрекъл живота си на търсене следи от живот сред ръждивокафявата пустош. Той бе прегърнал ареофанията на Хироко с плама на удавник, залавящ се за сламка. Тя го караше да вижда нещата по изцяло нов начин.
Работата на Мишел бе да сплита търпеливо зеления дух и ръждивата материя. Да открие марсиански Прованс. Един вид лишей например, караше покритите с него червени полета да изглеждат като облицовани с нефрит с ябълков цвят. Освен това сега, под бистрата светлина на индиговосините вечери (при старите розови нюанси на небето тревата изглеждаше кафява) всяко отделно късче трева излъчваше толкова чисто зелено, че малките ливади сякаш вибрираха. Налягането на този наситен цвят върху ретината бе… направо наслада.
Освен това бе величествено да наблюдаваш как тази примитивна биосфера пуска корени, цъфти, разпростира се навсякъде… Съществуваше вроден устрем към живот, зелена електрическа искра, прескачаща между полюсите на скалите и съзнанието. Неописуема мощ, която тук леко бе променила генетичните вериги, бе прибавила някой-друг цикъл, бе създала нови хибриди, бе им помогнала в разпространението по планетата и бе изменила околната среда, за да улесни растежа им. Природният ентусиазъм на живота за живот бе вроден за всички създания. Те се бореха за право да съществуват и нерядко успяваха. Но тук, на Марс, беше по-различно, защото имаше ръце, които да ги направляват и закрилят. Ноосферата се грижеше за тях от самото начало. Навсякъде, където се бяха допрели пръстите й, избликваше нова viriditas.
Така че хората наистина притежаваха свръхестествени способности. Те се разхождаха из този новороден свят като млади богове, владеещи невероятна алхимическа мощ. Затова Мишел се взираше любопитно във всеки човек, който срещаше на Марс. И докато гледаше на пръв поглед безобидните лица, той често се чудеше дали зад тях не стои нов Парацелс или Исак Холандски, които да могат да превърнат оловото в злато… или камъните в цветя.
Американецът, спасен от Мая и Койота, на пръв поглед с нищо не се отличаваше от останалите, с които Мишел се бе срещал на Марс. Навярно само малко по-досаден, по-любопитен, по-наивен, по-естествен… Огромен и тромав човек с мургаво лице и лукав поглед. Само че Мишел беше свикнал да гледа през, така да се каже, повърхността и да прониква в постоянно променящия се дух. Скоро той стигна до заключението, че са попаднали на доста загадъчен човек.
Името му беше Арт Рандълф, поне според него, и се занимаваше със събиране на полезни материали от падналия елеватор. „А, въглерод ли?“ — попита саркастично Мая, но Арт се направи, че не е забелязал насмешката и отговори: „Да, но освен това и…“ И последва цял огромен списък минерали. Мая го изгледа кръвнишки, но той с нищо не показа, че е усетил погледа й. Беше пълен с въпроси. Кои са те? Какво търсят на повърхността? Къде го водят? Какъв вид са тези коли? Наистина ли е невъзможно да бъдат открити от космоса? Как успяват да се отърват от излишната топлина? Защо им трябва да бъдат невидими от космоса? Дали съвсем случайно не са част от легендарните изгубени колонии? От подземния свят ли са? И в края на краищата, кои все пак са те?
Никой не бързаше да му отговаря. Най-накрая Мишел отвърна:
— Ние сме марсианци и живеем тук сами.
— Подземният свят. Невероятно. Да ви кажа правата, неведнъж съм заявявал, че вие, момчета, сте просто един мит. Това е направо велико!
Мая извъртя очи. Когато гостът им помоли да го оставят в Наблюдателницата, тя се усмихна зловещо и отсече:
— Я се дръж сериозно.
— Какво имате предвид?
Мишел му обясни, че понеже няма как да го пуснат, без това да издаде присъствието им, може и въобще да не го пуснат.