— О, не се безпокойте. Няма да кажа на никого.
Мая се засмя отново.
— Въпросът е там — обясни му Мишел, — че това е прекалено важно за нас, за да можем да се доверяваме на непознат. Пък и за теб може да се окаже невъзможно да пазиш тайна. Например, трудничко ще ти бъде да обясниш как си се озовал толкова далече от превозното си средство.
— Бихте могли да ме върнете при него.
— Не ни харесва мисълта да си губим времето с подобни глупости. Изобщо нямаше да се приближим, ако не бяхме видели, че си загазил.
— Е, оценявам жеста, но съм длъжен да кажа, че това не ми прилича много на спасяване.
— Поне е по-добре от другата алтернатива — подхвърли остро Мая.
— Съвсем правилно. Оценявам и това. Но ви обещавам, че няма да кажа на никого. А и вие трябва да знаете, че хората са наясно с факта, че сте тук. Земните телевизии непрестанно излъчват програми за вас.
Дори и Мая при тези думи си замълча. След като потеглиха, тя размени няколко кратки, подобни на излайвания реплики на руски с Койота, който пътуваше заедно с Касей и Ниргал в ровъра пред тях. Койота бе непреклонен — щом бяха спасили живота на човека, имаха и правото да го попроменят малко за известно време, докато не се окажат извън опасност. Мишел преразказа с една-две думи разговора на техния пленник.
Рандълф се намръщи, после сви рамене. Мишел никога не бе виждал по-бързо свикване с промяната на нечий живот. Явно този човек притежаваше завидно хладнокръвие. Мишел го наблюдаваше внимателно и същевременно поглеждаше на главния екран. А Рандълф вече бе започнал наново с въпросите си, които този път касаеха управлението на ровъра. Той спомена само още един път за положението си, след като хвърли кратък поглед върху радиото и интеркома:
— Надявам се, че ще ми разрешите да изпратя някакво съобщение до моята компания, за да знаят, че съм в безопасност. Работех за „Дъмпмайнс“, филиал на „Праксис“. Вие имате доста общи неща с „Праксис“, без майтап. И те много държат на секретността. Би трябвало да се свържете с тях. Това ще ви е от полза, кълна се! Сигурно имате някакви кодирани сигнали за връзка, нали?
Мая и Мишел запазиха мълчание. По-късно, когато Рандълф влезе в малката тоалетна на ровъра, Мая изсъска:
— Тоя очевидно е шпионин. Подхвърлили са ни го там нарочно, за да можем да го приберем.
Мая, какво да я правиш… Мишел дори не се опита да спори, само сви рамене:
— Е, поне се отнасяме с него като с такъв.
След това американецът се върна, въоръжен с нови и нови въпроси. Къде живееха? Къде се бяха крили толкова време? На Мишел дори започваше да му става забавно. Цялата история все повече заприличваше на театрално представление, а защо не и на тест. Рандълф бе напълно прям, открит и добродушен. Мургавото му лице имаше почти малоумно изражение… но въпреки това очите му ги наблюдаваха внимателно и след поредния останал без отговор въпрос той ставаше само по-любопитен и по-доволен, сякаш получаваше отговорите по телепатия. Всеки човек притежаваше огромна сила, всеки човек на Марс беше алхимик. И въпреки че Мишел от доста време не се бе занимавал с психиатрия, все още можеше да разпознае майсторския почерк. Той почти се засмя на нарастващата нужда, която чувстваше в себе си, да признае всичко на този тромав човек, още несвикнал с марсианската гравитация.
Радиото им изпищя. През говорителите им избръмча компресирано послание, което продължи не повече от две секунди.
— Ето, виждате ли — подхвърли услужливо Рандълф, — може да изпратите съобщение до „Праксис“ от този род.
Но когато компютърът дешифрира посланието, вече не им беше до шеги. Бяха арестували Сакс в Бъроуз.
Призори всички се събраха в колата на Койота и цял ден спориха какво да правят. Бяха насядали в кръг в жилищния отсек. Лицата им бяха набръчкани и белязани с тревога, с изключение на това на пленника им, който седна между Ниргал и Мая. Бяха си стиснали ръцете с Ниргал, който бе кимнал, сякаш бяха стари познати, въпреки че никой не бе проронил и дума. Само че езикът на приятелството не се състои от думи.
Новините за Сакс бяха дошли от Спенсър през Надя. Спенсър работеше в Касей Валис, който в същността си беше нещо като нов Корольов — охранителен град, усъвършенстван до крайност и в същото време скромен и непривличащ вниманието. Сакс бе отведен в един от кварталите там. Спенсър бе научил това и веднага се бе обадил на Надя.
— Трябва да го измъкнем — заяви Мая. — И то бързо. Държат го само от няколко дена.
— Сакс Ръсел?! — казваше в същото време Рандълф. — Не е за вярване. Кои сте все пак? Хей, вие да не би да сте Мая Тойтовна?