— Престанете — обади се Мишел с изтощен глас. — И двамата.
Не му беше съвсем ясно за какво точно си говореха, но по всичко личеше, че водят словесен двубой, а на него му бе необходимо спокойствие. Мая бе нажежена до бяло — от гняв и от болка. Тя едновременно плачеше и крещеше. Спенсър на свой ред също крещеше. Цялото му тяло се тресеше. Сакс все още беше в кома. „Май ще трябва пак да се заема с психотерапия“, помисли си Мишел и се изкиска. Той с мъка изчисли курса си към шофьорското място и се помъчи да разчете показанията на циферблатите, примигващи замъглено под черния прах, който прелиташе навън пред стъклото.
— Карай — обърна се отчаяно към Мая. Тя седна в седалката до него, като плачеше от ярост, и стисна здраво кормилото. Мишел сложи ръка на рамото й, но Мая бясно я отблъсна. Ръката му отлетя встрани, сякаш се държеше на конци. Мишел едва не падна от седалката. — Разговорите после — каза той. — Станалото станало, нека сега да си отидем у дома.
— Ние нямаме дом — изръмжа Мая.
Част шеста
Мисия
Големият мъж дойде от голяма планета. Той бе просто посетител — също като Пол Бъниан, който веднъж минаваше покрай Марс, забеляза го и реши да се поогледа наоколо. Когато Пол Бъниан се изтърси, Големият мъж все още бе там. Именно затова двамата се спречкаха. И Големият мъж спечели битката. Но след като Пол Бъниан и огромният му син вол Бейб умряха, наоколо не остана никой, с когото да размениш една-две приказки. Големият мъж започна да си мисли, че живее върху една огромна баскетболна топка. Така че той поскита насам-натам, поразкъса това-онова на части, за да се опита после да ги накара да си паснат една към друга, но скоро му писна, предаде се и си тръгна.
След това бактериите в телата на Пол Бъниан и неговия вол Бейб ги напуснаха и се преселиха в топлата вода, която циркулираше под земята. Хранеха се с метан и въглероден сулфид и издържаха тежестта на милиардите тонове скала върху им, сякаш живееха на някаква неутронна планета. Хромозомите им започнаха да мутират поколение след поколение. При скорост на възпроизвеждане от десет поколения на ден никак не беше чудно, че най-силните, които оцеляха, извършиха свой собствен естествен подбор. Изминаха милиарди години, не след дълго възникна истинска субмарсианска еволюционна история, която полека-лека от пукнатините в реголита и от пространствата между песъчинките излезе на бял свят под студената пустинна светлина. Огромно количество създания от всички видове и при това всичките миниатюрни. Виждате ли, цялата работа бе там, че под земята имаше достатъчно пространство. А по времето, когато всичко излезе на повърхността, вече имаше установени модели. Горе нямаше чак толкова благоприятни условия. Затова развилата се биосфера беше ендолитна, тоест, живееше под земята, и имаше микроскопични размери. Китовете им бяха колкото новоизлюпени попови лъжички, секвоите — с размери на еленов лишей и така нататък.
Тази еволюция доведе до възникването на малки червени човечета, които доста приличат на нас. Но това е така, понеже ги виждаме единствено с ъгълчетата на очите си. Ако погледнем някое от тях директно, ще забележим, че прилича на миниатюрен изправен на задните си крака саламандър, тъмночервен на цвят, въпреки че кожата им очевидно притежава хамелеонски способности. Затова те почти винаги са с цвета на скалите, между които стоят. Ако се вгледаме в някое от тях за по-продължително време, ще видим, че кожата му наподобява лишей, примесен с пясък, а очите му приличат на два рубина. Удивително нещо. Но не се въодушевявайте чак толкова. Никое от тези неща не може да бъде забелязано с просто око. Прекалено трудно е. Когато стоят неподвижно, ние просто не можем да ги забележим. И едва ли щяхме дори да подозираме за съществуването им, ако понякога някои от тях, твърдо уверени в това, че могат да замръзнат на място и да изчезнат, когато си поискат, не идваха от време на време в настроение и не започваха да скачат и да се въртят в областта на периферното ни зрение — просто за да ни дразнят. Ние ги забелязваме, но когато извъртим очи, за да ги погледнем, те спират да се движат. И вече не можем да ги видим.
Те живеят навсякъде, дори и в стаите ни. Обикновено във всяка купчинка прах по ъглите има поне пет-шест от тях. А колко от нас могат с чисто сърце да заявят, че по ъглите на стаите им няма прах? Според мен николко. Доста дразнещо за тях е, когато започнем да метем, не мислите ли? В такива дни малкият червен народ е принуден да бяга като дявол от тамян. За тях това е случка от ранга на нашите стихийни бедствия. Ние им изглеждаме като огромни полудели идиоти, които веднъж на няколко дена превъртат и започват да буйстват.