Ниргал отиде до задната част на колата да го види. Сакс лежеше безчувствено на канапето. Разбитото му лице представляваше ужасна гледка. Мишел седеше до него неподвижен, замаян от някакъв получен по главата удар. А Мая и Спенсър явно се бяха спречкали. Не казваха нищо, но не поглеждаха един към друг и не си говореха. Мая определено беше в лошо настроение. Ниргал разбра това от прекалено добре познатия му от детските му години неин поглед, който сега бе дори още по-свиреп от тогава. Лицето й беше сковано, а ъгълчетата на устните й — отпуснати надолу.
— Убих Филис — каза тя на Койота.
Всички млъкнаха. Ръцете на Ниргал изстинаха. Като се огледа, разбра, че и останалите се чувстват неудобно. Мая бе единствената убийца сред тях. Имаше нещо особено в това, което чувстваха всички, включително и самата Мая. Тя изпъна гръб, презирайки ги за малодушието им. За тях това излизаше извън рамките на рационалното. Дори не можеха да го проумеят. Ниргал четеше лицата им като отворени книги. Те виждаха в убийството нещо примитивно, инстинктивно, животинско. А Мая продължаваше да ги гледа втренчено, с ненавист към ужаса им. Очите й блестяха с далечната хладна враждебност на орел.
Койота пристъпи напред, повдигна се на пръсти и я целуна по бузата, като някак си успя да устои на кръвнишкия й поглед.
— Добра работа си свършила — каза той, като сложи ръка на рамото й. — Спасили сте Сакс.
Мая сви рамене:
— Взривихме машината, към която го бяха прикачили. Не знам дали сме успели да разрушим записите, ако въобще е имало такива. Вероятно не сме. А пък и те прекрасно знаят, че са го държали в ръцете си, но някой е успял да ги прецака. Тоест, поводи за празнуване няма. Ще се помъкнат след нас с всичко, което имат.
— Не мисля, че са чак толкова добре организирани — вметна Арт.
— Що не вземеш да млъкнеш? — озъби му се Мая.
— Добре де, ама щом така и така вече знаят за вас, значи няма да ви се наложи да се криете толкова усилено, нали?
— Я да се хващаме на работа — промърмори Койота.
На същия ден двете коли потеглиха на юг. Облакът прах, вдигнат от вятъра, бе достатъчен, за да ги прикрие от сателитните камери. Напрежението продължаваше да е огромно. Мая бе посиняла от бяс и с нея не можеше да се говори. Мишел се мъчеше да я накара да се съсредоточи върху текущите проблеми, за да могат подробностите от онази ужасна нощ да поизбледнеят от съзнанието й. Но един поглед върху продължаващия да е в безсъзнание Сакс, който заради белезите по лицето си приличаше на миеща мечка, веднага възкресяваше всичко случило се.
Ниргал седеше до Сакс с часове, поставил ръка върху ребрата му или върху главата му. Това беше единственото, което можеше да направи за него. Дори и без тъмните кръгове около очите човекът до него не приличаше много на онзи Сакс Ръсел, когото Ниргал познаваше още от дете. За Ниргал бе огромен шок да наблюдава следите от физическо малтретиране — явно доказателство, че враждата между тях и онези беше на живот и смърт. Това бе нещо, което дълги години не му бе давало мира. Затова видът на Сакс бе грозна и отвратителна гледка. Те не просто имаха врагове, а Врагове, които явно бяха способни на подобни неща и ги вършеха през цялото време. Явно всичко онова, което Ниргал бе чувал, беше истина. А Сакс бе просто една от милионите жертви.
Като наближиха Тарсис решиха да се разделят. Касей щеше да отведе Мая и Мишел право на юг, а останалите щяха да откарат Сакс в Тарсис Толус. Там имаше клиника на богдановистите, само на две нощи път, и тя обслужваше голяма част от подземния свят.
Най-после пристигнаха, паркираха ровъра и излязоха навън. Дойде малка линейка и с пълна скорост понесе Сакс към клиниката в центъра на града. Останалите тръгнаха по затревената главна улица след нея, наслаждавайки се на откритото небе след толкова дни, прекарани в колата. Арт доста се изненада, че не се крият, затова се наложи Ниргал да му обясни накратко и в общи линии какво представлява „полусветът“. Бяха седнали в едно кафене точно срещу клиниката, на горния етаж на което имаше някоя и друга „безопасна“ стая.
А в самата клиника работата вече кипеше с пълна пара. Няколко часа след пристигането им позволиха на Ниргал да се изкъпе, да се облече в стерилни дрехи и да поседи до леглото на Сакс. Бяха прикрепили приятеля му към машина, която прекарваше течност през белите му дробове. Човек можеше да я различи през прозрачните тръбички и маската, покриваща лицето му. Приличаше на мътна вода. Беше отвратително. Изглеждаше така, сякаш се опитваха да го удавят. Но всъщност течността беше перфлуоровъглеродна смес, която съдържаше три пъти повече кислород от въздуха. Тя обогатяваше кръвта на Сакс с този кислород и възстановяваше пътищата на въздуха. Освен това бе натъпкана и с най-различни лекарства. Сестрата, която се грижеше за Сакс, обясни всичко това на Ниргал, докато работеше.