— Сякаш е в резервоар за ектогени — отбеляза той.
— Или — подхвана сестрата с любопитен поглед, — в майчина утроба.
— Да. Като че ли се ражда отново. Дори вече не изглежда по същия начин.
— Можеш да останеш при него — каза сестрата и си тръгна.
Ниргал седна и се опита да почувства как се справя Сакс, да усети как животът се бори в него и иска да изплува обратно. Телесната му температура варираше и стигаше до опасно ниски стойности. След малко дойдоха доктори и нагласиха някакви уреди срещу лицето и главата на Сакс, като си говореха приглушено: „Възникнаха известни проблеми. Предният, отдясно. Ще видим“.
Същата сестра дойде няколко нощи по-късно. Когато видя Ниргал, тя каза:
— Задръж главата му, Ниргал. Точно така. Задръж малко… така, идеално. Хайде, направи сега онова.
— Кое?
— Знаеш кое. Предай му малко топлина. — И след тези думи тя излезе бързо, сякаш смутена от предложението си. Или изплашена.
Ниргал седна и се съсредоточи. Той откри вътрешния си огън и се опита да препрати известна част от него през ръката си в тялото на Сакс. Топлина, топлина, внезапен колеблив удар на бяла мощ, изпратен към нараненото зелено… След това — опити да разчете топлината от челото на Сакс…
Минаваха ден след ден. Ниргал стоеше от сутрин до вечер в клиниката. Една нощ, докато се връщаше от кухните, към него се затича млада медицинска сестра, сграбчи го за ръката, като постоянно повтаряше: „Хайде, хайде!“ и го помъкна нанякъде. Следващото нещо, което си спомняше, беше как седи в стаята на Сакс и държи главата му, дъхът му излиза на пресекулки, а мускулите му са изопнати като стоманени въжета. В стаята имаше трима доктори и няколко сестри. Един от докторите направи крачка към Ниргал, но младата сестра застана помежду им.
Ниргал чувстваше как нещо в главата на Сакс се движи — някакво течение, което си отиваше… или се завръщаше. Той вля в тялото му всяка частичка viriditas, която успя да открие в себе си. Изведнъж се уплаши. Спомни си нощта, когато умря Симон. Онова изражение на лицето му. Перфлуоровъглеродът продължаваше с лек шум да циркулира из белите дробове на Сакс. Ниргал впи жадно поглед в него и впрегна всичките си сили, така, сякаш целият свят замръзваше, сякаш с усилията си можеше да спаси не само Сакс, но и Симон.
Времето течеше бавно и напрегнато. Малко по малко всички изпаднаха в някакво състояние, като че ли се намираха извън потока на времето. Ниргал не бе в състояние да каже дали е ден или нощ. „Това е цената на нашите тела — мислеше си той. — И ние плащаме.“
Една вечер, около седмица след пристигането им, докторите изключиха вентилатора и изпомпаха течността от белите дробове на Сакс. Той шумно си пое въздух и започна да диша самичък. Отново бе станал човек, който диша обикновен въздух с белите си дробове — с две думи, напълно обикновен бозайник. Бяха оправили носа му и му бяха придали нова форма (всъщност, почти същата като преди пластичната операция). Синините все още изглеждаха впечатляващо.
Около час след изключването на апаратурата Сакс дойде в съзнание. Огледа се из стаята, усилено примигвайки, след това се взря отблизо в Ниргал и здраво се вкопчи в ръката му. Но не можеше да говори. Не след дълго заспа.
Ниргал излезе навън и тръгна по зелените улици на малкия град. Над всичко се извисяваше конусът на Тарсис Толус, който се издигаше в черно-ръждивото си величие на север като двойник на Фуджияма, само че малко по-тумбест. Ниргал се затича около купола по обичайния си начин, сякаш отвътре го изгаряше някакъв огромен излишък от енергия. Сакс и неговото велико необяснимо…
Бяха отседнали в стаи над едно кафене от отсрещната страна на клиниката. Когато се върна там, той откри Койота, който крачеше накуцвайки из стаята, мърмореше си нещо под носа и си подсвиркваше някакви импровизирани мелодийки.
— Станало ли е нещо? — попита Ниргал.
Койота размаха ръце.
— Сега, когато състоянието на Сакс вече е стабилно, трябва да се махаме оттук. Ти и Спенсър можете да се грижите за него, докато караме на запад покрай Олимпус Монс.