— Няма проблеми — каза Ниргал. — Когато кажат, че Сакс е готов, потегляме.
Койота се взря в него.
— Твърдят, че ти си го спасил. Че си го върнал от страната на мъртвите.
Ниргал поклати глава, ужасен от подобна мисъл.
— Той не е умирал.
— Казах им го. Но те говорят именно това. — Койота впи замислен поглед в него. — Трябва да внимаваш, момчето ми.
Потеглиха през нощта, заобикаляйки извивките на склона на северен Тарсис. Сакс бе положен на дивана в отделението зад шофьорите. Часове след отпътуването им Койота каза:
— Иска ми се да нанесем удар по един от миньорските лагери в Серауниъс, който принадлежи на „Субараши“.
— Той погледна към Сакс. — С теб всичко наред ли е?
Сакс кимна. Синините му бяха станали зелени и пурпурни.
— Защо не можеш да говориш? — попита го Арт.
Сакс сви рамене и изграчи нещо неразбираемо.
Те продължиха нататък.
От дъното на северната страна на Тарсис се простираше система от успоредни каньони, наречени Серауниъс. Пукнатините бяха около 40 — каньони, самотни хребети, дълбоки фрактури или просто огромни гънки по терена. Всички те се простираха на север и на юг, като прорязваха изключително богатата на метали област, насечена от всякакви видове включвания отдолу. Затова в каньоните имаше стотици миньорски лагери и подвижни съоръжения. Койота се взира известно време в изображенията върху картите, след което потърка ръце.
— Това, че те плениха, ми развърза ръцете, Сакс. Така и така вече знаят, че сме тук, няма причина да не изкараме известна част от тях извън строя. Пък и защо да не отмъкнем малко уран, щом можем?
— Има ли вероятност да се наложи да убием някои от тези миньори? — попита Арт.
Койота сви рамене.
— Не е изключено.
Сакс поклати рязко глава.
— Ей, по-леко с главата — сгълча го Ниргал.
— Съгласен съм със Сакс — каза бързо Арт. — Искам да кажа, дори и да оставим настрана моралните съображения (а аз вземам и тях предвид), дори и само от практическа гледна точка това е глупаво. Да, глупаво е, защото изхождате от предположението, че враговете ви са по-слаби от вас и ще можете да направите всичко, което си поискате, ако опукате двама-трима от тях. Но хората не са такива. Помислете си какво ще стане. Ще слезете долу в онзи каньон и ще убиете няколко души, които просто си вършат работата. След известно време ще дойдат други хора и ще открият телата. Ами че те ще ви намразят завинаги! Дори някой ден да превземете целия Марс, те пак ще ви мразят и ще правят всичко възможно, за да ви пречат. И това ще е единственото, което ще постигнете, защото на мястото на убитите миньори ще дойдат нови, и то на секундата.
Арт хвърли поглед към Сакс, който бе седнал на дивана и го наблюдаваше втренчено.
— Да видим другия начин. Слизате долу, правите нещо, което ги кара всичките да хукнат презглава към аварийното си убежище, след което ги заключвате вътре и повреждате машините им. Те викат час-два за помощ, висят там някой и друг ден, след което идва някой и ги измъква. Хората са бесни, но си мислят: „Можеше и да сме мъртви. Онези червени повредиха машините и духнаха яко дим. Даже не ги и видяхме. Можеха да ни убият, но не го направиха.“ Онези, които ще дойдат да ги спасят, ще си мислят същото. И накрая, когато завземете Марс (или поне се опитате), те ще си спомнят за това и ще започнат да ви насърчават. Или дори да работят за вас.
Сакс кимна. Спенсър гледаше към Ниргал. След малко всички погледнаха към него, с изключение на Койота, който се бе втренчил в китките на ръцете си, сякаш четеше нещо, написано върху тях. Но когато вдигна поглед, той също го насочи към Ниргал.
За Ниргал всичко бе просто. Той погледна заинтригувано Койота.
— Арт е прав. Хироко никога няма да ни прости, ако започнем да избиваме хора без причина.
Лицето на Койота се изкриви, сякаш в презрение на тяхната мекушавост.
— Не убихме ли няколко души в Касей Валис?
— Но това беше различно! — възрази Ниргал.
— Така ли? И как точно?
Ниргал се поколеба, несигурен. Арт обясни:
— Онези там бяха шайка полицейски палачи, които бяха заловили приятелчето ти и бяха натикали мозъка му в микровълнова печка. Затова и си получиха заслуженото. Но тези момчета долу в каньона просто разкопават скалите.
Сакс кимна. Той наблюдаваше всички крайно внимателно. Изглеждаше, че разбира всичко и дълбоко се е потопил в разговора. Но понеже продължаваше да не обелва нито дума, бе трудно да се каже със сигурност.
Койота впи немигащ поглед в Арт.
— Това долу да не би случайно да е мина на „Праксис“?
— Не знам. Пък не ми и пука.
— Хм-м… — Койота погледна към Сакс, после към Спенсър, след това премести поглед върху Ниргал, който чувстваше как бузите му горят. — Е… добре тогава. Ще опитаме така, както ти казваш.