И така надвечер Ниргал тръгна заедно с Койота и Арт. След дълго ходене из лабиринта от пукнатини стигнаха до малък купол, разположен срещу западната стена на един от каньоните. В този купол бяха складирани ремаркета, сонди, багери и друго подобно оборудване. Това бе доста продуктивна уранова мина, а до Койота бяха достигнали слухове, че запасите уран, натрупани тук в интервала от време между построяването на двата елеватора, все още не са изпратени на повърхността.
Тримата се насочиха към купола. Вътре не се виждаше никой. Единственото осветление бяха нощните лампи и прозорците на някакво ремарке почти в средата на купола.
Койота се насочи към най-близкия шлюз, издърпа от компютъризираната си гривна кабел с жак, който включи в ключалката на вратата, след което започна да натиска малките бутончета на китката си. Не след дълго вратата се отвори. Не се задейства никаква аларма, нито пък някой излезе да ги посрещне. Те влязоха в шлюза, затвориха външната врата, изчакаха, докато камерата се изпълни с въздух и отвориха вътрешната врата. Койота изтича към малката фабрика зад ремаркето. Ниргал тръгна към жилищните помещения и стигна до вратата на ремаркето. Той извади една от „заключващите пръчки“ на Койота, постави я под дръжката, завъртя копчето, което освобождаваше фиксатора и натисна пръчката до вратата и стената на караваната. Понеже тя бе направена от някаква магнезиева сплав, полимерният фиксатор щеше да осъществи нещо като керамична връзка между вратата и стената, така че вратата щеше да залепне и нямаше да може да се отвори. Ниргал изтича до другата врата и направи същото, след което хукна към портата. Чувстваше как кръвта във вените му кипи, сякаш се състоеше изцяло от адреналин. Всичко толкова приличаше на обикновена лудория, че едва ли не насила се застави да си спомни за експлозивите, които Арт и Койота в момента поставяха навсякъде из селището — в складовете, върху материята на купола и на паркинга с миньорските вагонетки. Ниргал се присъедини към тях и започна да притичва от машина на машина, да отваря вратите им ръчно или по електронен път и да пъха в тях малките кутийки, които Койота му бе дал.
Койота искаше да измъкне известна част от хилядите тонове обработен уран, който бе складиран тук, но за жалост това бе невъзможно. Въпреки всичко те влязоха в склада, пълен с натоварени с уран роботизирани камионетки и ги програмираха да тръгнат към северните каньони и да заровят товара си в области, където концентрацията на апатит щеше да прикрие радиоактивността и да затрудни максимално издирването на рудата. Спенсър бе изказал съмнение по повод ефективността на подобна стратегия, но Койота отвърна, че това е значително по-добре, отколкото просто да оставят урана в мината. А пък и всички с радост подкрепяха всеки план, който ги избавяше от необходимостта да се разкарват наоколо с тонове уран в багажното отделение на ровъра.
Когато и с това бе свършено, те се затичаха към шлюза, излязоха навън и хукнаха да бягат. На половината път към насипа чуха серия пукания и гърмежи откъм купола. Ниргал хвърли един поглед през рамо, но не видя нищо по-особено — куполът все още бе тъмен в по-голямата си част, а прозорците на караваната продължаваха да светят. Той се обърна и продължи да бяга. Чувстваше се така, сякаш лети. Изведнъж с учудване видя, че Арт тича пред него, всяка негова стъпка подобна на гигантски див скок.
Стигнаха до ровъра преди Койота и го изчакаха в шлюза. Дишаха тежко и се усмихваха един на друг през стъклата на шлемовете си. След около две-три минути пристигна и Койота и Спенсър подкара ровъра. Арт отнесе доста шеговити подмятания за лудешкото си бягане, но той само махна с ръка и се ухили:
— Не се изплаших, бе, хора, истина ви казвам! Това е от ниската гравитация. Аз си тичах както обикновено, но краката ми сами се носеха напред с някакви тигрови подскоци! Забележително!
За да избягнат насечения терен северно от Олимпус Монс трябваше да заобиколят доста на север. Както винаги, пътуваха през нощта и спяха през деня.
Арт и Ниргал прекараха голяма част от тези нощни пътешествия в шофиране и разговори. Арт задаваше хиляди въпроси, Ниргал отговаряше и на свой ред питаше не по-малко. Той бе толкова очарован от Земята, колкото Арт от Марс. Те двамата доста си пасваха един с друг. Всеки се интересуваше от другия, а това винаги бе плодотворна основа за възникване на едно приятелство.
В студентските си години Ниргал се бе уплашил от мисълта да влезе в контакт със земни жители. Тази идея му бе хрумнала за пръв път една нощ в Сабиши и след това той никога не успя да я забрави. В продължение на месеци с часове мислеше за това, понякога даже проучваше с кого евентуално би следвало да се свърже. Колкото повече учеше, толкова повече се убеждаваше, че идеята не е лоша, че съюзът със земяните би се превърнал в критичен фактор за техните надежди. А вече бе сигурен, че никой от познатите му членове на подземния свят не би рискувал да ги потърси, но ако все пак дръзнеше да го направи, то това щеше да е изцяло по собствена инициатива. Рискът, залозите…