Реши да се съсредоточи върху „Праксис“, понеже бе прочел това-онова за тази фирма. Стреляше напосоки, но именно така стават повечето критични събития. Инстинктивно действие: пътуването до Бъроуз, отиването до офисите на „Праксис“ в платото Хънт и настойчивите молби да бъде свързан с Уилям Форт.
Свързаха го, въпреки че това само по себе си не означаваше нищо. Но по-късно, в първия момент, когато се срещна с Арт из улиците на Шефилд, той разбра, че се е справил добре. „Праксис“ се бе справила добре. Само един поглед към огромния мъж разкриваше нещо успокояващо — някаква откритост, някакво леко, приятелско чувство. Ако използваше детския си речник, това бе баланс на два свята. Човек, на когото можеше да се довери.
Един от белезите на добрата акция е, че в ретроспективен план изглежда неминуема. Сега, когато нощите отминаваха една след друга в светлината на инфрачервените визьори, двамата мъже общуваха така, сякаш се наблюдаваха един друг също в инфрачервена светлина. Говореха си за всичко, за което хората обикновено разговарят — за минало, за мнения, за надежди. Ниргал доста време обяснява на Арт за Зигота и Сабиши.
— Няколко години съм учил в Сабиши. Там има университет, ръководен от исеите. В него не се пазят архиви или нещо от този род. Просто посещаваш лекциите, които желаеш, и общуваш единствено с учителя си. Голяма част от Сабиши работи без записки или архиви. Това е столицата на „полусвета“, нещо като Тарсис Толус, само че много по-голям. Огромен град. Там се срещнах с много хора от всички краища на Марс.
Изведнъж романтиката на Сабиши се върна в спомените му. Изобилието на случки и усещания наводни речта му. Той изживяваше всички емоции от онова време, независимо, че някои от тях бяха явно противоречиви и несъвместими. Всичко се бе сляло в един компактен полифоничен акорд.
— Да живееш там, след като си израснал в място като Зигота, сигурно е било неповторимо изживяване — отбеляза Арт.
— О, да, наистина! Беше прекрасно.
— Разкажи ми.
Ниргал се приведе напред в стола си и се опита да предаде с думи онова, което бе преживял.
Отначало всичко беше много странно. Исеите бяха извършили невероятни неща. Докато Първата стотица се бе карала, боричкала и разцепвала из цялата планета, бе започнала война и сега всички бяха или мъртви, или се криеха, първата група японски заселници — онези 240 човека, които бяха основали Сабиши само седем години след пристигането на Първата стотица — бе останала близо до мястото, където се бяха приземили, и бе построила град. После бяха устояли на всички последвали промени, включително и на изкопания точно до града им мохол — просто бяха използвали отпадъците за строителни материали. Когато атмосферата се бе сгъстила достатъчно, те бяха залесили околността, която бе скалиста и висока, с други думи — доста труден терен. Сега живееха сред смесена гора от дървета-джуджета, гора от бонсаи. По време на катастрофите от 2061 година не бяха помръднали от мястото си и понеже транснационалните компании ги приеха за неутрални, бяха оставени на мира. Встрани от събитията, те строяха дълги извиващи се насипи и могили, пронизани от тунели и пълни със стаи, готови да укриват хората от Юга.
По този начин те бяха изобретили „полусвета“ — най-сложното и заплетено марсианско общество, пълно с хора, които денем се разминаваха по улиците, сякаш никога не се бяха виждали, но през нощта се събираха по стаите си, за да разговарят, да свирят, да се любят. Дори хората, които не бяха част от подземния свят, им бяха интересни. Исеите бяха основали университет, Марсиански университет, където голяма част от студентите, може би 1/3 от всички, бяха млади и родени на Марс. И, без значение дали бяха от повърхността или от подземния свят, те се разпознаваха помежду си без никакво затруднение, като хора, които си бяха у дома, по милиони различни начини, които никой роден на Земята не би разбрал. Естествено и малката част родени на повърхността бе посветена в тайните на подземния свят, докато най-накрая не започна да изглежда така, сякаш всички родени на Марс знаеха всичко и бяха съюзници.