Професорите в голямата си част бяха исеи и нисеи от Сабиши, но имаше и пришълци от всички краища на Марс и дори и от Земята. Студентите също бяха отвсякъде. Те живееха, учеха и се забавляваха в този приятен град, по улиците, парковете и откритите павилиони, около водоемите, в кафенетата и по огромните затревени булеварди, които правеха Сабиши да изглежда като марсианския вариант на Киото.
Ниргал заживя в малка стая на тавански етаж, доста по-малка от жилището му в Зигота и съвсем малко по-голяма от леглото му. Ходеше на лекции, на състезания по бягане, присъединяваше се към групи, които свиреха калипсо или ходеха по кафенетата. Научи колко много знание е събрано в паметта на лектерна му. И колко ограничен и провинциален е бил самият той. Койота му бе дал блокчета въглероден пероксид, които той после продаваше на исеите срещу всякаква валута. Всеки ден бе някакво ново приключение, почти напълно спонтанно — поредица от случайни срещи, които продължаваха с часове, докато най-накрая Ниргал не падаше, останал без сили, често там, където го бе сварил моментът. Докато учеше ареология и еко-инженерство и допълваше знанията си от Зигота с математическа основа, благодарение на собствената си работа и на наставленията на Ецу той разбра, че е наследил известна част от дарбата на майка си да вижда ясно всички компоненти на системата. Работата беше изключително увлекателна. Толкова много човешки животи, жертвани заради това познание! Толкова различни бяха силите, които това познание предоставяше на света!
Вечер понякога се изтърсваше ненадейно при приятел, след като бе говорил с часове с някой 140-годишен бедуин за Транскавказката война, следващата нощ свиреше на стоманен бас или маримба до зори в компанията на двадесетина пияни латиноамериканци или полинезийци, а след това се озоваваше в леглото с някоя от мургавите хубавици от групата, красива като Джаки в най-добрите й години, но много по-лесна за разбиране. На другата вечер пък можеше да отиде с приятели да гледа постановката на Шекспировата „Крал Лир“, а след това най-вероятно щеше да тръгне с приятели из нощния град, говорейки за пиесата, за това, което тя е казала за съдбите на самите исеи, за силите на Марс и за отношенията Земя-Марс.
Тези безбройни отношения с непознати го учеха на много повече неща, отколкото самите лекции. Не че Зигота го бе оставила съвсем необразован. Жителите й толкова се различаваха по отношение на поведението си, че рядко изненадваха Ниргал. Всъщност, както започваше да разбира, той бе израснал в нещо като приют за ексцентрици — хора, върху които първите напрегнати марсиански години бяха оставили неизличим отпечатък.
Но въпреки всичко имаше и изненади, като например родените в северните градове. Пък и не само те, а и почти всички, които не бяха родени в Зигота. Те бяха физически доста по-малко близки един с друг, отколкото Ниргал бе свикнал. Те не се докосваха, прегръщаха или милваха, нито пък се бутаха или удряха. Дори не се къпеха заедно, въпреки че някои се бяха научили на това „изкуство“ в обществените бани на Сабиши. Ниргал често учудваше хората с докосванията си. Понякога говореше странни неща. Обичаше да тича по цял ден. Но независимо от тези причини, след като изминаха няколко месеца, около него започнаха да се събират безкрайни групи, банди, шайки, цели общества. Той дори бе започнал да се страхува, че по някакъв начин привлича хората около себе си, че се превръща в душа на компанията, че купонът ще върви след него от кафене на кафене и от ден на ден. Сякаш се бе образувало нещо от рода на „Групата на Ниргал“. Бързо се бе научил да отблъсква това внимание, ако не го желаеше. Но понякога откриваше, че го желае.
Особено ако около него бе Джаки.
— Пак Джаки! — отбеляза Арт. Това не бе нито първият, нито последният път, когато тя ставаше тема на разговора им.
Ниргал кимна и усети, че пулсът му се ускорява.
Джаки също бе дошла в Сабиши скоро след Ниргал. Бе отседнала в съседната стая и посещаваше същите лекции като него. В постоянно променящите се групички от техни връстници те нерядко парадираха с връзката си, особено в честите случаи, когато някой от двамата прелъстяваше или биваше прелъстяван(а) от някоя (някого).
Но скоро разбраха, че не бива да прекаляват с това, ако не искат да отблъснат другите от себе си. Което никой от тях не желаеше. Затова започнаха да се избягват, особено ако някой от двамата не одобреше избора на другия за партньор. Така че в известен смисъл те си преценяваха един на друг партньорите и неохотно приемаха това свое влияние един върху друг. И всичко ставаше без нито една дума. Единствено поведението им издаваше мощното влияние помежду им. И двамата се мотаеха наоколо с различни хора, завързваха нови запознанства и приятелства, въртяха любовни афери, но въпреки всичко, на някакво по-дълбоко ниво (Ниргал само поклати нещастно глава, докато се опитваше да обясни това на Арт) те „принадлежаха един на друг“.