Ако някой от двамата се нуждаеше от потвърждение на този факт, другият откликваше възторжено. И обратното. За три години в Сабиши това се бе случило само три пъти, но Ниргал разбра от тези срещи, че двамата са свързани помежду си. Да, от общото детство и от хилядите други общи неща, но същевременно и от нещо друго. Всичко, което правеха заедно, беше доста по-различно и по-силно, отколкото когато го правеха с други.
С останалите му познати нямаше нищо чак толкова важно или опасно. Той имаше много приятели. Сто. А може би петстотин. Винаги казваше „да“. Задаваше въпроси, изслушваше отговорите и рядко спеше. Ходеше на събранията на 50 различни политически организации и се съгласяваше с мнението на всички. Прекарваше голяма част от нощите си в обсъждане съдбата на Марс и на човешката раса въобще. С някои хора се разбираше по-добре от останалите. Често се случваше така, че докато говореше с някой, роден например на север, той изведнъж чувстваше огромна симпатия към него и разбираше, че това приятелство ще продължи вечно. Повечето пъти ставаше така, но имаше и такива случаи, когато действията на околните бяха абсолютна мистерия за него. Това му припомняше колко отшелническо, дори клаустрофобично образование бе получил в Зигота и как то го бе оставило в някои отношения наивен като фея, затворена в черупката на морски охлюв.
— Не, не Зигота оформи характера ми — каза той на Арт, като погледна крадешком назад, за да се увери, че Койота наистина спи. — Не можеш да избираш детството си. Това е само нещо, което се случва с теб. Но след като то свърши, вече имаш възможност да избираш. Аз избрах Сабиши. Това в действителност оформи характера ми.
— Може — съгласи се Арт и потри челюстта си. — Но детството не се ограничава само с тези години. То е също и мненията за тях, които се оформят след това. Ето защо детството ни продължава толкова дълго.
Една сутрин призори тъмносиньото небе освети пленителната гледка на ръба на Ахерон северно от тях. Той се извисяваше пред тях като Манхатън, издялан от плътна скала, още неиздялана на отделни небостъргачи. Земята под него бе осеяна с каньони, които сякаш бяха напръскани с петна боя.
— Това са лишеи — каза Койота. Сакс се наведе над седалката пред него и опря нос в стъклото. За първи път проявяваше оживление след спасяването му.
Под най-горната точка на Ахерон блестеше редица от огледални стъкла, подобни на диамантено колие. На самия ръб на хребета, над почти ефимерния блясък на купола, се виждаше дълга туфа зеленина.
— Май отново са го заселили! — възкликна Койота.
Сакс кимна.
— Чудя се кой ли живее там — обади се Спенсър, който гледаше над главите им.
— Никой — вметна Арт. Когато погледите на всички се насочиха към него, той продължи: — Чух за това в Шефилд. Проектът е на „Праксис“. Построили са го наново и са подготвили всичко. Сега само чакат.
— Какво чакат?
— Ами най-вече Сакс Ръсел. Освен това Танеев, Кол, Токарьова… — Той погледна към Сакс и сви рамене в знак на извинение.
Сакс изграчи нещо подобно на дума.
— Хей! — възкликна Койота.
Сакс се прокашля усилено и опита отново. Устата му се изкриви във формата на малко „о“. От гърлото му излезе ужасяващ звук:
— З-з-з-з-з… — Той погледна към Ниргал, сякаш младият мъж знаеше за какво става дума.
— Защо? — помогна му Ниргал.
Сакс кимна.
Ниргал почувства как бузите му пламват, сякаш от електрически заряд, преминал през кожата му. Той се наведе и прегърна малкия човек здраво.
— Ти разбираш!
— Ами — казваше по същото време Арт, — направиха го като своего рода жест. Това бе идея на Форт — основателят на „Праксис“. „Може би те ще се върнат“ — сигурно е казал това или нещо от този род на хората от фирмата в Шефилд. Не знам дали е мислил за практическите страни на въпроса.
— Този Форт е доста странен човек — отбеляза Койота. Сакс кимна отново.
— Вярно е — отвърна Арт. — Но не ви пожелавам да се срещате с него. Напомня ми на това, което сте ми разказвали за Хироко.
— Той знае ли, че сме тук? — попита Спенсър.
Пулсът на Ниргал подскочи, но Арт не показа дори и най-малка следа от неудобство.
— Не знам. Най-вероятно подозира. Иска му се да сте тук.
— Знаеш ли къде живее? — попита го Ниргал.