— Не. — Арт описа посещението си при Форт. — Ето затова не знам къде е. Някъде в Тихия океан. Но ако ми разрешите да разменя една-две думи с него…
Никой не отговори.
— Е, може би тогава по-късно — въздъхна Арт.
Сакс бе впил поглед в далечния хребет през един от долните илюминатори на ровъра. Гледаше дребните точици, които представляваха прозорците на лабораториите — празни и притихнали. Койота се протегна и стисна рамото му.
— Искаш да се върнеш, нали?
Сакс изграчи нещо.
В празната долина на Амазонис имаше селища от всички видове. Това бе най-крайната територия, затова те преминаха през нея, като пътуваха през нощта и спяха през деня. Най-големият им проблем бе да намерят къде да се скрият. Върху равното открито пространство ровърът приличаше на скитник, който едва ли има някаква работа точно на това място. Обикновено се криеха под козирките от лава на кратерите, покрай които минаваха. След сутрешните закуски Сакс понякога упражняваше гласа си, като грачеше нещо неразбираемо, опитваше се да говори с тях… и не успяваше. Това очевидно тревожеше повече Ниргал, отколкото самия него. Изглеждаше вцепенен, но по всяка вероятност не чувстваше никаква болка.
Койота и Спенсър бяха доволни дори и от този дребен напредък. Те прекарваха часове със Сакс, задаваха му въпроси и го подлагаха на редица тестове на екрана на компютъра. Опитваха се да разберат какво му е.
— Очевидно е афазия — каза Спенсър. — Опасявам се, че е удар в резултат от разпитите. А някои удари причиняват така наречената рязка афазия.
— Да не искаш да кажеш, че има и плавна афазия? — учуди се Койота.
— Разбира се. „Рязка“ афазия има тогава, когато обектът не може да чете или пише, има проблеми с говора или с намирането на подходящата дума и осъзнава това.
Сакс кимна, сякаш за да потвърди казаното от Спенсър.
— При „плавната“ афазия хората говорят провлачено и безсмислено, но изобщо не усещат, че приказват глупости.
— Познавам доста хора с подобен проблем — невинно вмъкна Арт.
Спенсър не му обърна никакво внимание.
— Трябва да го заведем при Влад, Урсула и Мишел.
— Точно това и правим — въздъхна Койота, наведе се, прегърна Сакс и легна върху матрака си.
След няколко нощи каране стигнаха до екватора и до двойната преграда на падналия кабел на елеватора. Койота вече бе преминавал два пъти през нея, използвайки глетчера, възникнал след избликването на подпочвения пласт вода в Мангела Валис през 2061 година. По време на вълненията водата и ледът се бяха изливали в старото дере на 150 километра дължина. Когато наводненото място бе замръзнало, новообразуваният глетчер бе покрил и двете секции на падналия кабел. Койота насочи колата по необичайно гладката отсечка на този ледник, който щеше да ги преведе през секциите.
За съжаление, когато стигнаха до Мангела Глетчер — огромна нагъната маса покрит с чакъл лед, запълващ дъното на една тясна долина — откриха, че обстановката леко се е променила от времето, когато Койота бе идвал тук за последен път.
— Къде е онзи проклет наклон? — питаше постоянно той. — Беше ей тук!
— Може това да е друг глетчер — предположи Ниргал.
— Със сигурност е същият — възрази Койота. — Оставих маркери. Ето, виж, ей там. Онова върху латералната морена. Само че зад нея трябваше да започне един наклон нагоре по равния лед, а сега тук няма нищо, освен стена от айсберги. Мамицата му. От десет години използвам този път.
— Извадил си късмет, че е изтраял толкова дълго — промърмори Спенсър. — Тези ледници са по-бавни от земните, но въпреки това се движат надолу.
Койота само изръмжа нещо недоволно. Ниргал внимателно разглеждаше картите и снимките на областта.
— Ей, имам идея — обърна се той към всички.
И те потеглиха към кратера Никълсън, който се намираше на 400 километра на запад. Кабелът трябва да се бе стоварил точно отгоре му и според Ниргал в ръба му щеше да има пукнатина или процеп.
Достатъчно уверени в това, те преминаха през северната козирка на кратера и стигнаха до ерозиралия му ръб. Пред тях се откри ужасна гледка: черна линия, дълга около 40 километра, която пресичаше кратера. Приличаше на останка от отдавна потънала в забрава раса на великани.
— Косъмче от косата… — започна Койота.
— … на Големия мъж — завърши Спенсър.
— По-скоро клечката му за зъби — подхвърли Арт.
Вътрешната страна на кратера бе много по-стръмна от козирката му, но в нея имаше огромен избор от пукнатини, през които можеше да се премине. Те потеглиха безгрижно по стабилизиралия се склон на някакво древно свлачище и прекосиха дъното на кратера, следвайки извивката на западната му стена. Щом стигнаха до кабела, видяха, че той излиза от една падина в ръба на кратера и грациозно се спуска до дъното като стоманено въже на някакъв закопан в земята висящ мост.