Те бавно потеглиха под него. Когато излизаше от ръба, той бе на почти 70 метра от дъното и не го докосваше поне още един километър.
На югоизток от кратера Никълсън двата огромни каньона Медуза се простираха на триста километра в сърцето на южните висини. Койота реши да тръгнат по Източната Медуза — по-големия от двата каньона.
— Обичам да карам из каньоните — каза той, — да наблюдавам стените и да търся пещери или навеси. Така съм открил повечето от тайните си складове.
— Ами ако се натъкнеш на насип, който препречва целия каньон? — попита Ниргал.
— Тогава обръщам. Без съмнение съм се връщал толкова много пъти, че сега направо ми се струва нечовешко.
Така че тръгнаха през каньона, чието дъно бе доста равно, и пътуваха през остатъка от нощта. На следващата нощ продължиха на юг. Каньонът започваше да се изкачва нагоре на площадки, които бяха лесни за преодоляване. Щом достигнаха едно ново равно ниво, Ниргал закова колата на място.
— Там горе има някакви сгради!
Всички се скупчиха на предното стъкло, за да погледнат към хоризонта, и видяха група малки бели каменни сгради, сгушени под източната стена на каньона.
След като оглеждаха половин час различните увеличения на образите от камерите на ровъра, Койота сви рамене.
— Няма следи от електричество или топлина. Май няма никой вкъщи. Я да хвърлим един поглед.
Те потеглиха към зданията и спряха колата до едно огромно парче скала от стената на каньона, което се бе изтърколило доста надолу. Оттам, където бяха, се виждаше, че постройките са на открито, без купол, който да ги покрива. Между тях имаше неподвижни малки бели фигури, разпръснати из малки площадчета, обградени от бели дървета. Всичко бе направено от камък.
— Статуя — каза Спенсър. — Каменен град!
— Мъ… — изграчи Сакс, след което яростно блъсна четири пъти таблото пред него. Всички го погледнаха изненадано. — Мъ… ду… за!
Спенсър, Арт и Койота се засмяха. Те потупаха Сакс по раменете, така, сякаш се опитваха да го забият в земята, после облякоха скафандрите си и излязоха, за да погледнат по-отблизо.
В светлината на звездите белите стени на сградите горяха с почти свръхестествен блясък. Бяха около двадесетина постройки, подобни на огромни бели сапуни, доста дървета, няколкостотин фигури на хора… и малък брой лъвове, смесени с хората. Всички бяха издялани от бял камък, който според Спенсър беше алабастър. Централният площад бе като истински, все едно някаква тайнствена сила го бе вкаменила някое оживено утро. Имаше препълнен селскостопански пазар, а до него група хора се бе скупчила около двама души, които играеха шах с фигури, високи до кръста им. Черните фигури и черните квадратчета на шахматната дъска изпъкваха драматично сред обкръжението си — късчета оникс в един алабастров свят. Друга група статуи гледаха жонгльор, втренчен в невидими топки. Няколко лъва наблюдаваха отблизо това представление, сякаш готови да скочат, ако жонгльорът се приближи прекалено много. Лицата на всички статуи — и човешки, и животински — бяха заоблени и гладки, почти без черти и въпреки това някак си всяко едно от тях излъчваше определено настроение.
— Вижте сградите как са подредени в кръгове — отбеляза Спенсър по интеркома. — Това е или богдановистка архитектура, или нещо много близко до нея.
— Никой от богдановистите дори не ми е споменавал за подобно нещо — изръмжа Койота. — А и не мисля, че който и да било от тях е стъпвал някога в този район. Поне аз не познавам такъв. Доста е отдалечено. — Той се огледа. През стъклото на шлема му си личеше, че се усмихва. — Някой здравата си е поиграл тук!
— Хората понякога правят странни неща — вметна Спенсър.
Ниргал тръгна да обикаля наоколо, без да обръща внимание на репликите на интеркома. Той гледаше едно след друго мъглявите лица, белите каменни стълбища и каменните прозорци и чувстваше как кръвта му се смръзва. Сякаш скулпторът бе изваял това място, имайки предвид него и неговото собствено виждане. Белият свят на детството му, който се простираше в зеления (или, както беше тук, в червения…).
А и имаше нещо особено в мира, който цареше тук. Не само спокойствието, но и удивителната релаксация във всички фигури, покоят, струящ от позите им. Марс можеше да бъде такъв. Без криене, без разпри, просто деца, които играят на гоненица из пазара и лъвове, които се разхождат сред тях като котета…