След продължителна разходка из алабастровия свят те се върнаха в колата и продължиха напред. На около петнадесетина минути път Ниргал забеляза още една статуя — бял барелеф върху скалата срещу града.
— Това е самата Медуза — възкликна Спенсър. Убийственият поглед на Горгоната бе насочен назад към града, а каменните змии върху главата й се гърчеха в косата й, сякаш камъкът я беше сграбчил, за да не й позволи да изчезне напълно от планетата.
— Чудесно е — каза Койота. — Запомнете това лице. Да пукна, ако не е портрет на самия скулптор.
Той потегли напред, без да спира. Ниргал се взря в каменното лице. В него имаше нещо азиатско (но може би това се дължеше единствено на събраната на конска опашка коса). Той се опита да запомни чертите му. Имаше чувството, че го познава отнякъде.
В края на един от обичайните километрични разговори между Арт и Ниргал за техните детства, Ниргал подметна:
— Предполагам, че едва след като посетих Сабиши, открих, че Зигота е…
— Необичайна? — обади се Койота от дюшека си зад тях. — Уникална? Чудата? Хирокоподобна?
Ниргал не се изненада, че Койота не спи — старецът спеше доста леко и понякога вмъкваше сънени коментари в техните разговори. Те обикновено не им обръщаха никакво внимание, понеже по традиция той беше винаги деветдесет процента заспал. Само че сега Ниргал отговори:
— Зигота отразява личността на Хироко, поне според мен. Тя е в душата на това място.
— Ха! — изджафка Койота. — Преди не беше чак толкова…
— Кога? — изстреля въпроса си Арт и се завъртя на стола си, така че да въвлече и Койота в кръга на разговора.
— О, много отдавна. В праисторическите времена на Земята.
— Тогава ли се срещнахте?
Койота изръмжа утвърдително. Когато говореше с Ниргал, той винаги спираше точно на това място. Но сега, когато и Арт беше с тях, лицето на стареца, осветено от малкото кръгче на инфрачервения визьор, придоби изражение, различно от обичайната инатлива гримаса, която искаше да покаже, че разговорът е приключил. Арт се наведе към него и попита решително:
— И как в края на краищата се озова на Марс?
— О, Господи! — Койота се извъртя и подпря главата си с ръка. — Трудно е да си спомниш нещо, което е станало преди толкова време. Прилича на епическа поема, която някога съм знаел наизуст, а сега едва-едва си я припомням.
Той плъзна поглед по тях, след това притвори очи, сякаш за да си възстанови началните строфи. Двамата младежи се взряха с очакване в него.
— Всъщност заслугата за всичко е на Хироко. Бяхме големи приятели. Когато се срещнахме в Кембридж като студенти, бяхме млади. И на двамата в Англия ни беше студено, затова се налагаше да се топлим взаимно. Това беше още преди да срещне Ивао и да стане великата богиня-майка на целия свят. Тогава имахме много общи неща. И двамата бяхме аутсайдери. И двамата работехме добре. Затова живяхме заедно две-три години. Почти така, както Ниргал разправяше за Сабиши. Дори и онази част, касаеща Джаки. Въпреки че Хироко… — Той притвори очи, сякаш за да си припомни.
— Останахте ли заедно? — поинтересува се Арт.
— Не. Тя се върна в Япония. Отидох с нея за малко, но когато баща ми почина, трябваше да се върна в Тобейго. И всичко се промени. Е, поддържахме връзка и се срещахме от време на време по научни конференции. Когато се виждахме, или се карахме, или си обещавахме да се обичаме вечно. А понякога и двете накуп. Не знаехме какво искаме. А ако случайно знаехме, не знаехме как да го постигнем. После пък започна подборът на Първата стотица. По това време бях в затвора в Тринидад заради неподчинение на законите. А дори и да бях свободен, пак нямах много шансове да ме изберат. Даже вече не съм сигурен дали ми се искаше чак толкова да дойда тук. Но Хироко или си бе припомнила обещанията ни, или си бе помислила, че ще съм й от полза. Още не знам кое от двете я накара… Както и да е, но тя се свърза с мен и ми каза, че ако искам, може да ме скрие в един от складовете на „Арес“, а после и в някоя от колониите на Марс. Признавам, че винаги е мислила с размах.
— Този план не ти ли се стори доста налудничав? — попита облещен Арт.
— Има си хас! — ухили се Койота. — Но пък всички добри планове са и малко налудничави, не мислите ли? А и по онова време перспективите ми бяха доста мъгляви. Ако не се бях съгласил, никога повече нямаше да видя Хироко. — Той погледна към Ниргал и се засмя дрезгаво. — Така че се съгласих да опитаме. Все още бях в пандиза, но Хироко вкара в действие някакви доста влиятелни връзки в Япония. Една нощ трима маскирани ме изведоха от килията. Всички пазачи бяха упоени. Отведоха ме с хеликоптер до един танкер и отплавахме за Япония. Японците тогава тъкмо строяха космическа станция, подобна на тази, която американците и руснаците използваха за строежа на „Арес“. Качиха ме на една совалка и се промъкнах на кораба, веднага щом строителството му приключи. От този момент нататък заживях единствено благодарение на хитростта и находчивостта си! С други думи, до излитането на „Арес“ на няколко пъти едва не умрях от глад. После Хироко пое грижата за мен. Спях в багажното отделение, точно зад прасетата, и гледах да не се показвам много-много пред хората. По-лесно беше, отколкото си представяте, понеже „Арес“ беше много голям. А когато Хироко се сприятели с колегите си от фермата на космическия кораб, ме представи и на тях. Оттогава стана още по-лесно. Трудностите започнаха първите няколко седмици след приземяването. Бях в една совалка, пълна само с приятели от фермата, които ми помогнаха да се настаня в килера на една от караваните. Хироко пришпори строителството на оранжериите, за да ме измъкне оттам. Или поне така ми каза на мен.