— Ти си живял в килер?!
— Два-три месеца. Беше по-лошо и от тринидадския затвор. Но след това заживях в една от оранжериите и започнах да работя върху проблема със запасяването с най-необходимите материали. Ивао от самото начало бе скрил това-онова в няколко празни сандъка. Успяхме да си построим ровър от резервните части. Започнах да прекарвам по-голямата част от времето си в обикаляне наоколо. Проучвах терена, търсех подходящо място за скрито убежище и пренасях разни неща нататък. Бил съм на повърхността повече от всички, дори и от Ан. Когато екипът от фермата се премести, доста време прекарвах сам със себе си. Аз и Големия мъж — само двамата, скитащи се по планетата. Честно ви казвам, сякаш бях в рая. Не, това всъщност не беше рай — това си беше Марс, истинският Марс. Сигурно съм се побъркал по някакъв начин. Но толкова ми харесваше… Наистина не мога да говоря.
— Трябва доста да си се облъчил.
Койота се засмя.
— О, да! Във времето между тези пътешествия и слънчевата буря, която ни застигна на борда на „Арес“, съм глътнал повече рентгени от когото и да било от Първата стотица, с изключение може би само на Джон. Може би. Но както и да е. — Той сви рамене и погледна към тях. — Нали сега съм при вас. Пътникът без билет.
— Изумително — промълви Арт.
Ниргал кимна. Никога досега не бе чувал от баща си дори и една десета от тази информация за миналото му. Той местеше поглед от Арт към Койота и обратно, чудейки се как Арт бе успял да постигне това. Явно бе оказал влияние и върху самия Ниргал, понеже той се бе опитал да разкаже не само какво му се беше случило, но и какво бе означавало то за него — нещо много по-трудно. Очевидно Арт притежаваше някакъв талант, въпреки че бе трудно да се каже какъв точно. Самото изражение на лицето му разкриваше неподправена и усилена заинтересованост. А и тези смели и прями въпроси, които прегазваха условностите по най-безцеремонен начин и се забиваха директно в целта, изхождайки от предположението, че всеки човек иска да говори, да обрисува накратко живота си. Дори въпросният човек да беше потаен ексцентричен стар отшелник като Койота.
— Е, не беше чак толкова трудно — казваше точно в този момент Койота. — Разбери, че да се криеш никога не е било толкова трудна задача, колкото си мислят хората. Трудното е да работиш, докато се криеш. — При тази мисъл той се намръщи и посочи Ниргал с пръст. — Ето защо все някога ще се наложи да излезем от дупките си и да се бием на открито. Затова и те накарах да отидеш в Сабиши.
— Какво? Та ти ми каза, че не трябва да ходя там! Че това ще ме погуби!
— Е, точно така те накарах да отидеш.
По-голямата част от времето им премина в подобни нощни разговори. В края на седмицата наближиха на 40 градуса ширина. Тук се намираше и един от тайните складове на Койота, където трябваше да спрат, за да попълнят запасите си.
Те потеглиха на юг от Сензени На и призори залъкатушиха между древните каменни могили. Но щом наближиха долния край на един нисичък насип, Койота започна да псува яростно. Земята бе осеяна със следи от гуми, смачкани газови цилиндри, опаковки от храни и контейнери от гориво. Те впиха погледи в гледката.
— Това твоят склад ли беше? — попита Арт, с което предизвика нов взрив псувни. — Кой го е направил? Ченгетата ли?
Никой не му отговори. Сакс седна на едно от шофьорските места, за да провери индикаторите на въздуха и горивото. Койота продължаваше бясно да псува. Той се тръсна на другата седалка и най-накрая благоволи да отговори на Арт:
— Не са били ченгетата, освен ако са започнали да ползват ровъри от Вишняк. Не. Тези обирджии са били от подземния свят, мамицата им! Вероятно групата в Аргире. Знам ги аз. Не познавам друг, който би направил подобно нещо. Тази паплач знае къде са някои от старите ми складове, а пък и винаги побесняват, когато извърша саботаж, защото след това ги закриват и по този начин губят главния си източник на припаси.