— Би трябвало да се съюзите — подхвърли Арт.
— Как не! — изръмжа Койота и подкара ровъра. — Старата песен на нов глас — каза горчиво. — Съпротивата започва да воюва помежду си. Това е единственият противник, който съпротивата може да победи… Винаги едно и също. Във всяко движение по-голямо от пет човека винаги има поне един шибан идиот.
Той продължи в същия дух доста време. Най-накрая Сакс почука по един от циферблатите.
— Знам! — грубо извика Койота.
Слънцето отдавна бе изгряло. Те спряха между две древни хълмчета, затъмниха прозорците и легнаха в тъмнината върху старите си дюшеци.
— Та колко подземни групи действат в момента, казвате? — наруши тишината Арт.
— Никой не знае.
— Майтапиш се!
Ниргал се намеси, преди Койота да започне тирадата си отначало:
— В южното полукълбо са около четиридесетина. Сред тях бушуват няколко стари спора, които започват да се задълбочават. Оформят се доста грубички групи — червените радикали, фракциите на Шнелинг, най-различни видове фундаменталисти… Да, проблемът хич не е малък.
— Но нали целите ви са едни и същи?
— Не знам. — Ниргал си припомни острите спорове между студентите в Сабиши, които продължаваха по цели нощи. А немалка част от тези студенти бяха иначе приятели… — Май не са съвсем еднакви.
— Не сте ли го обсъждали?
— Формално не.
Арт изглеждаше удивен.
— А би трябвало.
— Би трябвало какво?
— Да, организирате едно събиране на всички групи и да се опитате да обедините усилията си върху това, което всички се опитвате да направите. Просто да уредите мирно и тихо споровете си и така нататък.
Никой нищо не отговори, ако не се брои скептичното изгрухтяване на Койота. След дълго мълчание Ниргал каза:
— Според мен някои от тези групи са доста предпазливи по отношение на Гамета, понеже в нея живее Първата стотица. Никой не би пожелал да даде автономия на нещо, което и без това е признато за едно от най-силните убежища.
— Ами точно за това ще можете да си поговорите на срещата — поясни Арт. — По-точно, това ще е една от многото различни теми. Трябва да действате заедно, особено сега, когато ченгетата се развихрят благодарение на данните, които са успели да измъкнат от Сакс.
Сакс кимна. Останалите се замислиха. Стаята потъна в мълчание. Някъде по средата на мисленето Арт захърка. Ниргал обаче дълго време остана буден и мисли.
Най-накрая стигнаха до Гамета — тя предизвика у Ниргал същото чувство както обикновено — че се опитва да влезе в стари дрехи, които вече са му твърде малки. Само че този път с него беше Арт, затова посещението придоби характера на обиколка за демонстриране на родния дом на един нов приятел. Ден след ден двамата се разхождаха наоколо. Ниргал обясняваше на Арт особеностите на терена и го запознаваше с хората. Докато наблюдаваше как израженията на приятеля му се променят от учудване до недоверие, всичко в Гамета започваше да му се струва наистина странно. Белият леден купол, ветровете, мъглите, птиците, езерото, селцето… Странно място. Арт намираше всички исеи за удивителни. Той разтърсваше ръцете им с думите:
— Виждал съм ви по видеото. Много ми е приятно да се запозная с вас.
След като Ниргал го запозна с Влад, Урсула, Марина и Ивао, Арт промърмори:
— Сякаш съм в музей на восъчни кукли…
Ниргал го заведе долу, за да го запознае с Хироко. Тя се държа по обичайния си начин — мило, учтиво и отнесено, като разговаряше с Арт със същото резервирано дружелюбие, с което се обръщаше и към Ниргал. Богинята-майка на света… След това Ниргал заведе Арт при резервоарите за ектогени и му обясни какво бе предназначението им. Когато се учудеше от нещо, очите на Арт ставаха абсолютно кръгли. Така стана и сега. Приличаха на огромни късове синьо-бял мрамор.
— Наподобяват хладилници — отбеляза той и впи немигащ поглед в Ниргал. — А това не е ли… самотно?
Ниргал сви рамене, загледан в малките прозрачни прозорчета. Някога и той бе плувал в един от тези резервоари, бе сънувал, бе ритал… Трудно му бе да си представи миналото си… и да повярва в него. Бяха изминали милиарди години, без той да съществува, а след това — хоп! — един ден в такава малка черна кутия… внезапно появяване, зелено в бялото, бяло в зеленото.
— Тук е доста студено — забеляза Арт, когато излязоха навън. Той носеше голямо подплатено палто, взето назаем, с качулка за главата.