— Това, което правиш, е чудесно. Ти си също като Джон Буун.
Джаки рязко врътна глава и се втренчи в Арт, който пък клатеше глава като овца.
— Не, не е — каза тя автоматично.
Но след тази случка започна да се отнася с него по-сериозно. Ниргал гледаше отстрани и се подсмихваше. Всяко споменаване на името на Джон Буун беше като магическо заклинание за Джаки. Когато тя и Надя обсъждаха теориите на Джон, Ниргал до известна степен разбираше защо тя се чувства така. Много от онова, което Буун бе искал да осъществи на Марс, бе великолепно, и (поне за Ниргал) университетът в Сабиши бе като частица от Бууновото пространство. За Джаки обаче всичко това бе над областта на рационалното възприятие. Някакъв комплекс от чувства я докосваше на ниво, недостъпно за когото или каквото и да било.
Те продължиха пътуването си на север през земи, които бяха дори още по-разбъркани от онези, през които вече бяха минали. Това бе вулканична област, където грубата величественост на южните високи земи бе подсилена от древните скалисти върхове на Аустралис Толус и Амфитритис Патера. Тези два вулкана обграждаха огромна област от застинала лава, където мрачносивите скали се бяха втвърдили на заплетени буци, вълни и реки. Най-изпъкналите от тези лавови остатъци бяха дълги и ниски ридове, подобни на вкаменени и превърнати в черен камък драконови опашки. Това бяха древни канали от застинала лава, изградени от скала, която с течение на времето бе доказала, че е по-здрава от скалите по повърхността, върху които някога се бе изляла. В последвалите хилядолетия основната скала се бе поддала на ерозията и бе оставила на повърхността огромни черни могили, подобни на парчетата от падналия кабел на елеватора, само че много по-големи.
Един от тези канали в областта на Дорса Бревиа очевидно бе превърнат в скрито убежище. Затова Надя подкара ровъра през някаква пътечка из лавовите ридове (което си беше живо мъчение) и влезе в един огромен гараж в най-голямата могила, която бяха виждали досега. След като слязоха от колата, малка група от дружелюбни непознати ги поздрави. Джаки преди се бе срещала с някои от тях. Нищо не подсказваше, че помещението от другата страна на гаража е с нещо по-различно от останалите, които бяха посетили, затова, когато влязоха в огромния цилиндричен шлюз и преминаха през противоположната врата, изпитаха голям шок, щом видяха откритото пространство, което явно заемаше цялата вътрешност на рида. Това бе кухина, с формата на неправилен цилиндър — нещо като тунел с височина около 200 метра и с разстояние от 300 метра от стена до стена. Дължината му бе направо невъобразима. Устата на Арт приличаше на напречното сечение на този тунел.
— Иха! — постоянно възкликваше той. — Не може да бъде! Я виж ти! Супер!
Малка част от лавовите канали бяха подобни кухини, любезно им обясниха домакините им. На Земята имаше много такива тунели, но там преобладаваха обичайните двумагнитудни скокове, така че този тук беше стотина пъти по-голям от най-големия подобен на Земята. Една млада жена на име Ариадна обясни на Арт, че когато лавовите течения потекли, те се охладили и втвърдили първо по ръбовете си, а после по повърхността, след което горещата лава продължила да тече през тези места, докато изригванията не спрели. Оставащата лава се изляла навън и образувала нещо като огнено езеро, оставяйки след себе си цилиндрични пещери, дълги по около петдесетина километра всяка.
Дъното на тунела, в който се намираха сега, бе приблизително равно и бе покрито с къщички, тревни паркове, изкуствени водоеми и стотици млади дръвчета, засадени в смесени редици — бамбук и бор. Дългите пукнатини по тавана на тунела бяха послужили като основа за филтри на слънчевата светлина, направени от многопластови материали, които отвън притежаваха абсолютно същите визуални и топлинни характеристики като останалата част от рида, но пропускаха в тунела дълги завеси от осветен от слънцето кафеникав въздух. Затова дори и най-мрачните части на убежището бяха светли като в облачен ден.