Тунелът Дорса Бревиа бе дълъг 40 километра, както им каза Ариадна.
— Не сме изпълнили цялото пространство, разбира се. Това би надхвърлило нашите потребности, а и едва ли бихме се справили с отоплението и с поддръжката на кислорода. Сега се разпростираме на около двадесетина километра на сектори от по един километър, разделени с херметични прегради, направени от същата материя като куполите.
— Страхотно! — каза Арт за пореден път. Ниргал също се почувства впечатлен, а Надя определено изглеждаше очарована.
Джаки бе успяла да стигне до най-долната част на дългото стълбище, което се простираше между шлюза и парка под него. Докато вървяха след нея, Арт каза:
— Всеки път, когато ме заведете в някоя колония, аз си казвам, че това е най-голямото нещо, което някога съм виждал, и всеки път греша. Защо просто не ми кажете, че следващата, в която ще ме заведете, ще представлява нещо от рода на целия басейн Хелас?
Надя се засмя.
— Това е най-голямата колония, която ми е известна! Най-голямата!
— Тогава защо стоите още в Гамета? Там е студено, тясно и мрачно. Това пространство тук би трябвало да е достатъчно за хората от всички убежища!
— Просто не ни се иска да се събираме всички на едно място — отвърна Надя. — А колкото до това тук, то допреди няколко години дори не е и съществувало.
— Колко човека сте тук? — обърна се той към Ариадна.
— В момента сме около четири хиляди.
Арт подсвирна от изненада.
Домакините ги разведоха из тунела. Минаха през няколко сегмента, дълги цели километри. Някои от тях бяха залесени, а през всички преминаваше един доста голям поток, който течеше по пода на тунела и в някои от секторите се разширяваше и образуваше доста големи езера. Когато Ариадна ги заведе обратно в първия сегмент, наречен Закрос, там се изсипаха около хиляда души и се събраха на обед на открито в най-просторния парк. Ниргал и Арт обикаляха насам-натам, разговаряха и се наслаждаваха на простичкото ядене — хляб, салата и варена риба. На хората явно им допадаше идеята за конгрес на подземния свят. Бяха се опитвали преди доста години да организират нещо подобно, но навремето не бяха получили подкрепата на достатъчно хора. Една от по-възрастните жени заяви авторитетно, че Дорса Бревиа ще се радва да бъде домакин на подобно събиране, понеже огромното пространство, с което разполага, щяло определено да бъде достатъчно, за да приюти доста голямо количество гости.
— О, това би било чудесно! — възкликна Арт и крадешком хвърли поглед към Ариадна.
По-късно и Надя се съгласи.
— Това би ни било от голяма помощ — каза тя. — Много хора ще се противопоставят на идеята за конгрес, защото ще заподозрат, че Първата стотица се опитва да поеме контрола върху подземния свят. Но ако конгресът се проведе тук и ако богдановистите застанат на наша страна…
Когато Джаки пристигна и научи за предложението, тя прегърна Арт.
— О, това наистина ще се случи! Също като онова, което някога направи и Джон Буун! Също като събирането на Олимпус Монс.
Напуснаха Дорса Бревиа и тръгнаха на обиколка по часовниковата стрелка около Южния полюс, като спираха в най-различни убежища и градове под куполи, обменяйки новини и стоки. Най-големият град в региона беше Кристианополис, център на търговията между всички по-малки селища на юг от Аргире. Убежищата в тази област бяха населени главно с червени. Надя молеше всички, с които се срещаха, да предадат новината на Ан Клейборн.
— Предполагаше се, че имаме пряка телефонна връзка с нея, но тя просто не ми отговаря.
Голяма част от червените смятаха, че идеята за конгреса не е чак толкова добра и че това ще бъде просто загуба на време. На юг от кратера Шмит те спряха за малко в едно селище на болонски комунисти, които живееха в издълбан отвътре хълм, скрит в една от най-дивите зони на южните високи земи — област, много трудна за прекосяване заради многобройните си разпръснати ровове и насипи, с които дори и ровърът не можеше да се справи. Болонците им дадоха карта, на която бяха отбелязани някои от тунелите и асансьорите, поставени от тях в района, за да могат да преминават през всичките тези препятствия. „Ако ги нямаше тези приспособления, всичките ни пътешествия щяха да са просто обикаляния“, им казаха те.
До един от скритите тунели на комунистите се намираше малка колония полинезийци, които живееха в къс лавов тунел. Те го бяха напълнили с вода и си бяха изградили три острова. В южния си край тунелът бе покрит със сняг и лед на голяма височина, но полинезийците, повечето от които бяха от остров Вануату, поддържаха температурата в убежището си висока — такава, каквато бе по родните им места. Ниргал откри, че въздухът е толкова горещ и влажен, че човек едва диша, дори когато просто седи на пясъчния бряг между черното езеро и редицата килнати на една страна палми. Очевидно, мислеше си той, докато се оглеждаше, полинезийците бяха в групата на онези, които се опитваха да изградят културата си въз основа на постигнатото от древните им предци. А освен това бяха и доказани теоретици на примитивното управление навсякъде по Земята и бяха щастливи, ако можеха да приложат на практика наученото по време на лекциите. Не бе трудно човек да ги убеди да дойдат.