За да отпразнуват идеята за конгреса, те се събраха на пир на плажа. Арт, който бе седнал между Джаки и някаква полинезийска красавица на име Тана, сияеше от радост и щастие, след като бе отпил доста внушителна глътка от половинката кокосов орех, пълна с кава. Ниргал се бе изтегнал на плажа зад тях и слушаше как Джаки и Тана оживено говорят за „местното движение“, както го нарече Тана. Това не бе просто обикновена носталгия по миналото, а по-скоро опит за създаване на нови култури, които да обединят аспектите на предишните цивилизации с новите форми на високоразвита марсианска технология.
— Самият подземен свят е нещо от рода на Полинезия — каза Тана. — Малки островчета в огромен каменен океан, някои от които са описани на картите, а други — не. А ние живеем на тези острови и процъфтяваме под небето.
— Ще пия за това — обяви Арт. И го направи. Определено една част от полинезийската култура, която Арт се надяваше, че ще възприемат, бе прословутото им сексуално доброжелателство. Само дето Джаки малко усложняваше нещата, като игриво се облягаше на ръката му — или за да го дразни, или за да предизвика Тана на състезание. Арт изглеждаше щастлив, но угрижен. Беше изпил чашата с пагубната напитка за рекорден срок и сега, подтикнат от кавата и от двете красавици, сякаш бе потънал в щастливо смущение. Ниргал едва не се засмя на глас. Вероятно и други млади момичета, дошли на празника, нямаха нищо против да приложат на практика старата мъдрост, ако се вземеха предвид погледите, които му хвърляха. От друга страна пък Джаки можеше и да се откаже да дразни Арт. Не че имаше кой знае какво значение. Нощта се очертаваше дълга, а малкият изкуствен океан на Ню Вануату бе горещ като баните в Зигота едно време. Надя вече бе влязла навътре и плуваше игриво с някакви мъже, които сигурно бяха три-четири пъти по-млади от нея. Ниргал се изправи, съблече се и влезе във водата.
Вече бе достатъчно късна зима и дори на 80 градуса ширина слънцето изгряваше за около час-два по обяд. По време на тези кратки интервали постоянно местещите се мъгли горяха в пастелни или металически тонове — понякога виолетови или розови, а друг път бакърени, бронзови или златни. Но какъвто и да беше цветът им, нежните нюанси винаги се отразяваха от скрежа, покрил повърхността, така че понякога изглеждаше, сякаш преминаваха през друг свят, направен от скъпоценни камъни — рубини, сапфири, аметисти…
Други дни пък вятърът просто ревеше и захвърляше в лицето на ровъра пълни шепи скреж. Тези дни светът изглеждаше така, сякаш се намираха под постоянно течаща вода. В кратките мигове, когато слънцето се показваше, те почистваха колелата на ровъра. Слънцето приличаше на туфа жълт лишей, израснал в мъглата. Един ден, когато вятърът малко беше поутихнал и мъглата се бе вдигнала, цялата земя, докъдето им стигаше погледът, бе покрита с невероятно красиви ледени цветя. Над южния хоризонт над това набръчкано диамантено поле се извисяваше висок тъмен облак, излизащ от нещо, което явно не бе далеч от тях.
Те спряха и намериха едно от малките убежища на Надя. Ниргал се взря в мрачния облак и погледна картата.
— Струва ми се, че това трябва да е мохолът Рейли — обади се той. — По време на първото ми пътуване с Койота той пусна няколко роботизирани ескаватора в него. Чудя се дали нещо не е излязло от това.
— Тук имам един малък разузнавателен ровър — каза Надя. — Ако искаш, можеш да го вземеш и да провериш. Бих искала да дойда с теб, но трябва да се връщам в Гамета. Надявам се там да се срещна вдругиден с Ан. Очевидно, е чула новината за конгреса и иска да разбере подробностите.
Арт отбеляза, че му било много интересно да се срещне с Ан Клейборн. По време на полета си към Марс бил гледал видеофилм за нея и останал впечатлен.
— Все едно ще се срещна с Йеремия — вметна той.
Джаки се обърна към Ниргал:
— Аз ще дойда с теб.
Споразумяха се да се срещнат в Гамета. Арт и Надя се насочиха направо натам с големия ровър, а Ниргал и Джаки взеха малката разузнавателна кола на Надя и потеглиха към Рейли. Огромният облак все още стоеше над ледения пейзаж пред тях — грамаден стълб от плътни тъмносиви удебеления, забит право в стратосферата. С приближаването им ставаше все по-очевидно, че облакът извира право от тихата планета. Щом се приближиха до ръба на един нисък насип, те забелязаха, че по земята наоколо няма никакъв лед — повърхността бе скалиста като през лятото, само че малко по-черна, почти изцяло черна скала, покрита с дълги оранжеви пукнатини, от които излизаше пушек. Заоблена, подобна на възглавница повърхност. А точно над хоризонта, който бе на шест-седем километра, мрачният облак се размътваше, горещият газообразен пушек изскачаше експлозивно навън и след това припряно се разпръскваше настрани.