Всички подобни изчисления бяха забравени, когато Джаки издърпа ръката си от неговата и започна да смъква ръкавицата си. Ниргал направи същото. Установи, че навън е около 278 градуса — хладничко, но не чак толкова студено. След това го заля вълна от топлина, последвана от полъх горещ въздух — може би около 315 градуса по Келвин, — който бързо отмина и бе заменен от предишния студ. Щом смъкна и другата си ръкавица, стана ясно, че температурата е различна на различните места. Всеки отделен порив на вятъра бе различно топъл, Джаки вече бе разкопчала херметичния шев, който съединяваше шлема й с якето, както и този от предната част на костюма. Докато Ниргал я наблюдаваше, тя свали якето си и оголи горната част от тялото си. Студеният въздух я облъхна и кожата й настръхна, сякаш малко котенце бе минало с лапичките си по водна повърхност. Джаки се наведе, за да свали ботушите си, и балоните с кислород се търкулнаха във вдлъбнатината на гърба й. Ребрата ярко изпъкнаха през кожата й. Ниргал направи крачка напред и дръпна панталоните по бедрата й. Тя се извърна и го придърпа към себе си. Двамата се затъркаляха по земята, прегърнати здраво, и скоро се примъкнаха към топлоизолиращите постелки, които бяха донесли от ровъра. Земята беше доста студена. Досъблякоха остатъците от дрехите си и Джаки легна по гръб. Балонът с въздух бе на дясното й рамо. Ниргал легна върху нея. В сравнение със студа наоколо тялото й беше удивително топло и излъчваше топлина също като лавата. Обливаха го топли вълни отдолу, отстрани, отвсякъде, тялото й беше розово и мускулесто, беше го обгърнала здраво с ръце и крака, удивително осезаема в светлината на деня. Прозорчетата на шлемовете им се сблъскаха с рязък удар. Въздушните им резервоари помпаха усилено кислород, за да компенсират изтичането през пролуките около раменете им. Усещането беше толкова силно, че започваше да става чак опасно. Шлемовете им продължаваха да се сблъскват като израз на желанието им да се слеят. Очите на Джаки имаха някаква странна вибрираща граница между ириса и зеницата. Малките кръгли черни прозорчета бяха по-дълбоки от който и да е мохол — като отвор към центъра на вселената. Трябваше да извърне поглед, трябваше! Той откъсна очи от нея, после погледна към дългото й тяло, което, въпреки че беше поразително красиво, бе по-малко омайващо от очите й. Широки рамене, овален пъп, толкова женствени дълги бедра… Той затвори очи. Не можеше да гледа повече. Повърхността на планетата се тресеше под тях, движейки се заедно с Джаки, така че той сякаш се любеше със самата планета, с дивото й мускулесто и женствено тяло… Можеше да застане абсолютно неподвижен, и двамата можеха да застанат абсолютно неподвижни и въпреки всичко светът под тях щеше да продължи да вибрира — нежно, но чувствително сеизмично изнасилване. Скала, която живее свой собствен живот. Щом нервите му и кожата му започнаха да туптят и да пеят, той извърна глава и погледна към течащата магма. След това всичко достигна до оргазъм едновременно.
Те напуснаха вулкана Рейли и потеглиха обратно към мрака на покривалото от мъгла. На втората нощ от пътуването си пристигнаха в Гамета. В мрачната сивота на плътната следобедна светлина ровърът премина под надвисналата ледена маса. Изведнъж Джаки се наведе напред с писък, изключи автопилота и скочи с двата си крака върху спирачката.
Ниргал точно бе задрямал. Той се събуди рязко и хвана волана, след което впи поглед напред, за да разбере какво се бе случило.
Насипът, където се бе намирал гаражът на Гамета, беше разрушен. Огромна ледена лавина се бе срутила от върха му, погребвайки под себе си всичко. Ледът на върха й по всяка вероятност беше взривен.
— О, Боже! — изпищя Джаки. — Взривили са го! Убили са всички!
Ниргал се почувства така, сякаш някой го бе ритнал изневиделица в стомаха. Направо бе впечатлен, когато осъзна какви огромни физически поражения нанася страхът. Чувстваше се онемял и безчувствен — не усещаше нито страдание, нито отчаяние… нищо. Протегна ръка и стисна рамото на Джаки, която трепереше неудържимо, а след това се взря разтревожено през плътната мъгла.
— Нали има аварийно убежище — каза най-накрая той. — Невъзможно е да са ги хванали неподготвени. — Имаше един тунел, който водеше към Касма Аустрал. Там, в леда, беше изсечено скривалище.
— Ами… — Джаки преглътна, — ами ако не са подозирали?
— Хайде да хвърлим един поглед на скривалището в Аустрал — предложи Ниргал и пое управлението на ровъра.
Той подкара колата с максимално възможната скорост, като се опитваше да се съсредоточи върху терена и да не мисли изобщо. Никак не му се искаше да отидат в скривалището и да го открият празно, като по този начин унищожат и последната надежда, че всичко може да се е развило и по по-благоприятен начин. Искаше му се никога да не пристигнат там, накъдето се бяха запътили, а да продължат да обикалят по часовниковата стрелка около полярната шапка, без да му пука за опасенията на Джаки, които я караха да диша тежко, със свистене, и от време на време да простенва. Самият той чувстваше единствено вцепенение и невъзможност да мисли. „Нищичко не чувствам“, помисли си Ниргал учудено. Но пред него продължаваше да изниква нежеланият образ на Хироко, сякаш прожектиран върху предното стъкло на ровъра или реещ се призрачно из мъглата пред него. Съществуваше възможност нападението да е дошло от космоса или от ракета, изстреляна от север. В такъв случай не би имало предупреждение. Изтрий зеления свят от вселената и остави само белия свят — света на смъртта… Цветовете се бяха изцедили от всичко, също като в заобикалящия ги зимен пейзаж, в който властваха сивите мъгли.