В края на краищата стигнаха до ниската стена, която показваше къде е началото на убежището. Бяха изминали само 14 часа от тръгването им от Гамета — доста добро постижение, но Ниргал дори не му обърна внимание. Ако убежището беше празно…
Ако беше празно… Вцепенението в него продължаваше да го разяжда отвътре, докато се приближаваха към ниската стена пред пропастта. На пръв поглед нямаше никой и нищо. Страхът на Ниргал започна да потича също като оранжевата магма през пукнатините на застиналата черна лава, избликна и се понесе на мътни талази през него, превърна се в непоносимо разкъсващо напрежение, изпълнило всяка негова клетка…
Изведнъж от долната част на стената бликна светлина. Джаки изпищя като убодена с карфица. Ниргал настъпи педала на газта и колата се понесе стремглаво към ледената стена, като едва не помете спрелия пред нея ровър. Той удари рязко спирачки. Големите гуми на колата се приплъзнаха за момент, след което спряха. Джаки нахлузи бързо шлема си и хукна към шлюза. Ниргал я последва. След мъчително бавно изпомпване на въздуха вратата се отвори. Те се затичаха към шлюза в плитката вдлъбнатина в леда. Вратата му се отвори и от нея се показаха четири облечени в скафандри фигури, които насочиха към тях пистолети. Джаки изпищя, а след една-две секунди четиримата ги запрегръщаха. Е, дотук добре… Въпреки че можеше да се предположи, че само ги успокояват. Ниргал все още се измъчваше от подозрения, когато най-накрая забеляза лицето на Надя зад едно от прозорчетата на шлемовете. Тя вдигна палец нагоре в общоприетия знак за „о’кей“. Ниргал изведнъж осъзна, че сдържа дъха си… струваше му се, че го прави още от мига, в който бяха напуснали Гамета преди 15 часа, въпреки че най-вероятно това ставаше от момента, в който бяха скочили на повърхността. Джаки плачеше от облекчение. Ниргал почувства желание да заплаче и той, но внезапното изчезване на вцепенението и страха го разтърси. Чувстваше се прекалено изтощен дори и за плач. Надя го хвана за ръка и го въведе в убежището, сякаш разбираше как се чувства. Когато шлюзът се затвори и въздухът започна да се напомпва, Ниргал взе да осъзнава думите, които се носеха по общата честота:
— Толкова се уплаших… Помислих, че сте мъртви…
— Успяхме да избягаме през тунела… Видяхме ги да пристигат…
Щом влязоха в убежището, свалиха шлемовете си и преминаха през хиляди прегръдки. Арт го тупаше по рамото, а очите му бяха опулени като яйца:
— Толкова се радвам, че ви виждам и двамата!
Той прегърна недодялано Джаки, след това деликатно я отстрани от себе си на една ръка разстояние и погледна сополивото й мокро момичешко лице със зачервени очи. В погледа му се четеше одобрение и обожание, сякаш едва сега разбираше, че и тя е обикновено човешко същество, а не някаква богиня с котешка външност.
Докато се изкачваха с олюляване към стаите, Надя им разказа какво се бе случило.
— Видяхме ги, че пристигат, и се измъкнахме през задния тунел, след което взривихме двата купола и останалите тунели. Вероятно сме пречукали доста от техните, но не знам със сигурност. Не ни е известно нито колко човека са изпратили, нито докъде са успели да стигнат. Койота се измъкна и тръгна да ги шпионира. Да видим дали ще успее да научи нещо. Е, така или иначе стореното си е сторено…
В края на тунела се намираше и самото скривалище — няколко малки стаи с груби стени, с подове и тавани, покрити с топлоизолиращи платна. Всичко бе издълбано направо в леда. Стаите бяха разположени радиално от централното помещение, което служеше за кухня и столова. Джаки прегърна всички поред (с изключение на Мая, естествено…), като завърши с Ниргал. Те се вкопчиха един в друг здраво. Ниргал почувства, че тя трепери, и откри, че и той трепти в нещо като синхронна вибрация. Мълчаливото, отчаяно и изпълнено със страхове пътуване бе подсилило връзката между тях, също като случката при вулкана или дори още повече — трудно бе да се каже. Ниргал беше прекалено уморен, за да се опитва да разчете мощните, но смътни чувства, които го обливаха на вълни. Той се отдели от Джаки и седна. Внезапно се почувства изтощен до сълзи.