Гамета вече я нямаше. Старата обвивка на Зигота също. Ниргал разсеяно си помисли, че в някоя от бъдещите епохи полярната шапка ще се разтопи и ще разкрие останките им. Но за момента те бяха погребани под леда и беше абсолютно невъзможно да бъдат достигнати.
И ето ги сега тук. Бяха успели да вземат със себе си единствено портативните си компютри и скафандрите, с които бяха облечени. На всичкото отгоре вече се намираха в официално обявена война с (най-вероятно) „Транзишънъл Оторити“ и известна част от атакувалите ги може би още бяха някъде наблизо.
— Кои са били? — попита Ниргал.
Хироко поклати глава.
— Не знаем. Според Койота — „Транзишънъл Оторити“. Но в силите за сигурност на „Транзишънъл Оторити“ има множество различни подразделения. Трябва да разберем това новата официална политика на компанията ли е или просто някое от подразделенията се е разбесняло.
— Какво ще правим оттук нататък? — запита Арт.
Отначало никой не му отговори. Най-накрая Хироко каза:
— Ще трябва да помолим някой да ни приюти. Мисля, че най-добре ще ни бъде в Дорса Бревиа, понеже там има място в изобилие.
— А какво ще стане с конгреса? — попита Арт, явно сетил се при споменаването на Дорса Бревиа.
— Мисля, че сега се нуждаем от провеждането му повече от всякога — отвърна Хироко.
Мая се намръщи.
— Ще бъде опасно да съберем толкова много хора на едно място — отбеляза тя. — Разказахте на прекалено много хора за този конгрес.
— Така трябваше — заяви Хироко. — Точно в това се крие смисълът на един евентуален конгрес. — Тя обходи всички с поглед и дори Мая не се осмели да й противоречи. — Сега вече трябва да рискуваме.
Част седма
Какво трябва да се направи?
Малкото високи сгради в Сабиши бяха облицовани с полиран камък в цветове, необичайни за Марс — алабастър, нефрит, малахит, яспис, тюркоаз, оникс, лапис лазур. По-малките къщи бяха от дърво. След пътуванията през нощта и криенето през деня пътешествениците намираха, че е голямо удоволствие да се разхождаш сред облените от слънчевата светлина сгради, под ниските дървета и огнените ясени, през каменните градини и широките затревени булеварди, покрай обраслите с кипариси канали, които понякога се разширяваха и се превръщаха в покрити с лилии езерца. Градът се намираше почти на екватора и зимата не означаваше нищо за него. Дори по време на афелия тук цъфтяха рододендрони и хибискус, а сред топлия въздух се извисяваха борове и най-различни видове бамбук.
Древните японци някога са посрещали гостите си като стари и много добри приятели. Сабишианските исеи бяха облечени в работни комбинезони с цвят на бакър, ходеха боси и връзваха косите си на дълги опашки. Те носеха най-различни обици и колиета. Един от тях, плешив, с бяла кичуреста брада и набръчкано лице, изведе гостите на разходка, за да се поразтъпчат след продължителното шофиране. Името му бе Кенджи. Той бе първият японец, стъпил някога на Марс, въпреки че никой никога не си спомни това.
От градската стена погледнаха към изключително големите скали, които балансираха на близките върхове, издялани в стотици най-различни форми.
— Бил ли си някога в падината Медуза?
Кенджи само се засмя и поклати глава. Разказа им, че камъните на отсрещните хълмове са пронизани от множество стаи и складове, които заедно с лабиринтите в мохола можеха да приютят огромно количество хора — около 20 000 — за около година. Посетителите кимнаха. Можеше да се окаже необходимо.
Кенджи ги отведе обратно в най-старата част на града, където им дадоха стаи. Килийките бяха по-малки и по-скромни, отколкото повечето студентски стаички в града. Патината на времето ги бе докоснала осезателно и това ги правеше да изглеждат повече като гнезда, отколкото като стаи. В някои от тях все още спяха исеи.
Докато посетителите влизаха в стаите си, избягваха да се поглеждат един друг. Контрастът между тяхната история и тази на сабишианците бе прекалено силен. Те се вгледаха в обзавеждането, смутени, объркани, затворили се в себе си. След вечеря и след като се бяха изпили промишлени количества саке, един от тях каза: