— Само ако бяхме направили нещо от този род…
Нанао започна да свири на бамбукова флейта.
— На нас ни беше по-лесно — отбеляза Кенджи. — Всички японци действахме заедно. Имахме модел.
— Не ми прилича много на онази Япония, която си спомням.
— Вярно. Но онова не е истинската Япония.
Взеха със себе си чашите и няколко бутилки и се изкачиха по стълбите, които водеха към един павилион на върха на дървената кула в съседство със сградата, в която бяха настанени. От височината можеха да видят дърветата и покривите, както и огромното множество грапави скали, разпръснати на фона на черното небе. Здрачът почти свършваше и небето бе наситено среднощносиньо, с изключение на ивицата лавандулово на запад. Целият небосвод бе богато обсипан със звезди. В горичката огнени ясени под тях светеше гирлянда от хартиени фенери.
— Ние сме истински японци. Онова, което днес можете да видите в Токио, е една транснационална компания. Това тук е Япония. Естествено, никога не можем да се върнем назад във времето. Онова беше феодална култура с отличителни белези, които просто не можем да приемем. Но всичко, което правим тук, е свързано с онази култура. Опитваме се да намерим някакъв нов път, който да преоткрива стария или поне да го реставрира на новото му местоположение.
— Касей Нипон.
— Да, но не само за Марс! И за самата Япония. Като модел за тях, разбирате ли? Пример за това, какво биха могли да станат.
Пиеха оризово вино под звездите. Нанао свиреше на флейтата си. Долу в парка, под хартиените фенери, някой се засмя. Посетителите се бяха облегнали един на друг, пиеха и мислеха. Поговориха си малко за убежищата, за това, колко различни бяха и колко общи черти имаха. Напиха се.
— Този конгрес не е чак толкова лоша идея.
Гостите кимнаха, всеки съгласен в различна степен.
— Точно от такова нещо имаме нужда. Искам да кажа, от колко години насам не сме се събирали, за да отпразнуваме фестивала на Джон? А не беше лошо. Много приятно. Много важно. Нуждаехме се от това заради самите нас. Но сега нещата бързо се променят. Не можем да си позволим да бъдем някаква клика, която самостоятелно плете интриги. Трябва да действаме всички заедно.
Обсъдиха практическите страни на въпроса: делегатите, мерките за сигурност, другите проблеми.
— Кой нападна Га… Га…
— Групата за сигурност от Бъроуз. „Субараши“ и „Армскор“ са организирали нещо, наречено „Поделение за разследване на саботажите“, и всичко това с благословията на „Транзишънъл Оторити“. Отново ще се довлекат на юг, две мнения няма. И без това чакаха прекалено дълго.
— Искаш да кажеш, че са взели институцията… така де, информацията от мен?
Изсумтяване.
— Стига си си мислил, че си чак толкова важен.
— Абе няма значение. Построяването на новия елеватор… това създава проблемите.
— Чух, че щели да построят такъв и на Земята. И тогава…
— По-добре да действаме.
— Този конгрес ще подготви основите.
Двама от гостите станаха прегърнати, олюляха се, докато си възвърнаха равновесието и вдигнаха чаши за наздравица.
— Следващата година в Олимпус.
— Следващата година в Олимпус — повториха останалите и отпиха.
Беше четиридесетата марсианска година, когато хората започнаха да пристигат в Дорса Бревиа с малки коли и самолети от целия Юг. Група червени и един керван араби проверяваха акредитивите и документите на пристигащите. В малките бункери около Дорса Бревиа бяха настанени въоръжени групи червени и богдановисти, в случай на някаква неприятност. Експертите по разузнаването в Сабиши обаче бяха уверени, че в Бъроуз, Хелас или в Шефилд не знаят нищо за конгреса. Щом обясниха защо смятат така, хората се успокоиха, понеже агентите на Сабиши бяха проникнали дълбоко в структурите на „Транзишънъл Оторити“ и на останалите транснационални сили из целия Марс. Това бе още едно от преимуществата на „полусвета“ — можеха да живеят двойнствен живот.
В момента в дългото убежище имаше около 500 човека, които представяха петдесетина групи. Предвиждаше се конгресът да започне на следващата сутрин, затова тази вечер организираха шумно парти. Нощта премина в бурно крещене и пеене.